— Улучихте ли го? — попита д-р Ван Хелзинг.
— Не зная, струва ми се не, понеже отлетя към гората.
Без да казва повече, той зае мястото си и професорът поднови беседата:
— Трябва да проследим всеки от тези сандъци, а когато свършим с това — да заловим или убием чудовището в неговото леговище, или се налага, така да кажем, да „стерилизираме“ пръстта, и по този начин никога вече да не намери защита в нея. Сторим ли това, накрая можем да го спипаме в неговия човешки облик в часовете между пладне и залез и така ще се сблъскаме с него, когато е най-уязвим.
А за вас, мадам Мина, тази нощ е краят, докато това приключи. Вие сте ни прекалено скъпа, за да поемате такъв риск. Когато тази нощ се разделим, не бива повече да задавате въпроси. Ще ви разкажем всичко в подходящ момент. Ние сме мъже и можем да го понесем, а вие трябва да бъдете нашата звезда и надежда и ще сме по-свободни да действаме, ако сте вън от опасността, на която сме изложени.
Всички мъже, дори Джонатан, изпитаха облекчение, но на мен не ми прозвуча добре, че се налага да срещнат тази заплаха и вероятно да изложат на риск безопасността си — няма по-добра сигурност от силата, задето се безпокоят за мен, но те вече бяха решили и макар че тази чаша бе горчива, не можех да кажа нищо освен да приема рицарската им загриженост.
Г-н Морис поднови разговора:
— Понеже няма време за губене, гласувам да огледаме къщата още сега. Времето е всичко за него и бързите действия от наша страна могат да спасят друга жертва.
Признавам, че сърцето ми се сви, когато времето за действие наближи, но не казах нищо, понеже се боях повече, че ако се окажа в тежест или пречка за работата им, могат напълно да ме отстранят от съвещанията си. Сега се отправиха към Карфакс с намерение да влязат в къщата.
Типично по мъжки ми казаха да вървя в леглото и да спя, сякаш една жена може да спи, когато тези, които обича са в опасност! Ще лежа и ще се правя на заспала, за да не се притеснява Джонатан и за мен, когато се върне.
1 октомври, 4 сутринта. Тъкмо когато щяхме да напуснем къщата, за мен пристигна неотложно съобщение от Ренфийлд, чрез което той искаше да се осведоми дали бих отишъл веднага при него, понеже имал да ми казва нещо от изключителна важност. Казах на човека, който ми донесе съобщението, че ще се погрижа за желанията му на сутринта, защото в този момент бях зает.
— Той е много настойчив, сър — добави санитарят. — Никога не съм го виждал толкова нетърпелив. Не знам дали ако не го видите скоро, няма да изпадне в един от насилствените си пристъпи.
Знаех, че той не би го казал безпричинно, затова отвърнах: „Добре, ще отида сега“, и помолих другите да ме изчакат няколко минути, понеже трябва да видя пациента си.
— Вземете ме с вас, приятелю Джон — каза професорът. — Случаят с него от дневника ви особено ме заинтригува, а също, от време на време има значение за нашето дело. Много ще ми е приятно да го видя и особено когато разсъдъкът му е смутен.
— Може ли и аз да дойда? — попита лорд Годълминг.
— Аз също? — каза Куинси Морис.
— Може ли да дойда? — каза Харкър.
Кимнах и всички тръгнахме надолу по коридора.
Заварихме го силно развълнуван, но много по-премерен в речта и обноските си, отколкото бях свикнал да го виждам. В него имаше необичайна разсъдливост, която не бе привична на нищо, което някога съм виждал у един безумец, и беше приел за даденост, че напълно естествено доводите му ще надделеят над останалите. Четиримата влязохме в стаята, но отначало никой от другите не заговори. Молбата му беше да го освободя незабавно от лудницата и да го изпратя у дома. Той се аргументира, че се бил възстановил напълно, и изтъкна явната си уравновесеност.
— Обръщам се към вашите приятели — каза той, — те вероятно няма да възразят, ако дадат оценка за моя случай. Между другото, не сте ме представили.
Тогава бях толкова поразен, че прищявката да представя един безумец в лудница не ми направи впечатление, а освен това в поведението му несъмнено имаше някакво достойнство и чувство на равнопоставеност с нас, затова веднага изпълних желанието му:
— Лорд Годълминг, професор Ван Хелзинг, г-н Куинси Морис от Тексас, г-н Ренфийлд.
Той се здрависа с всеки, казвайки им по ред:
— Лорд Годълминг, имал съм честта да подкрепя баща ви в „Уиндъм“381. Наскърбява ме да науча от това, че вие носите титлата, за неговата смърт. Той бе обичан и уважаван от всички, които го познаваха, а в своята младост, както съм чувал, е измислил рецепта за фламбиран пунш от ром, възторжено приета в Нощта на Дерби382. Г-н Морис, трябва да се гордеете с вашия велик щат. Присъединяването му към Съединението беше прецедент383 с навярно трайни последици в бъдеще, когато Полюсът и Тропиците може да приветстват съюз със Звездите и Райетата. Силата на Единението може все пак да се докаже като голям механизъм за разширение, когато доктрината „Монро“ заеме истинското си място на политическа басня384. Как да изкаже удоволствието си човек от среща с Ван Хелзинг? Сър, не се извинявам, задето пропуснах всички формални и шаблонни титли. Когато някой е направил революция в терапевтиката чрез откритието си за непрестанното развитие на мозъчното вещество, формалните шаблони са неподходящи, тъй като го ограничават до една-единствена обществена група. Вас, господа, които по националност, благородство и естествени дарби притежавате подобаващ статут в широкия свят, взимам за свидетели, че съм здрав поне колкото мнозинството хора, радващи се на свободата си. Освен това съм сигурен, че вие, д-р Сюърд, хуманен и съдебен лекар, а също и учен, ще счетете за един морален дълг да се отнесете с мен като с човек в изключителни обстоятелства.
381
Уиндъм — клуб за джентълмени в Лондон, в който могат да членуват не повече от 600 души, а изборът на нови членове става с тайно гласуване.
382
Нощта на Дерби — нощта след конното състезание в Епсъм, което се провежда всеки юни от 1780 г. насам.
383
„Присъединяването му (…) беше прецедент“ — Тексас е бил част от Мексико, но през 1836 г. обявява независимост след продължителни войни, които с периоди на прекъсване продължават цяло десетилетие след това. През 1845 г. територията се присъединява към САЩ, с което последва Мексиканската война (1846-1848), след победата в която щатът окончателно става част от САЩ.
384
„Доктрината «Монро» (…) политическа басня.“ — национална доктрина на САЩ, обявена от президента Джеймс Монро през 1823 г., според която САЩ ще счита всяка военна интервенция на европейските държави на двата американски континента като посегателство срещу собствения им суверенитет. Тъй като САЩ не разполага със силите да се противопостави на подобна атака, тази закана се е считала за „политическа басня“.