Той пак поклати глава с думите:
— Д-р Ван Хелзинг, нямам какво да кажа. Доводите ви са достатъчни и ако бях свободен да говоря, нямаше да се колебая и за миг, но по този въпрос не съм господар сам на себе си. Мога единствено да ви помоля да ми се доверите. Ако ми бъде отказано, няма да нося отговорността.
Реших, че сцената става твърде комически печална и е вече време да приключи, затова тръгнах към вратата с думите:
— Хайде, приятели, имаме работа за вършене. Лека нощ.
Когато обаче приближих вратата, в пациента настъпи нова промяна. Той се втурна толкова бързо към мен, че за миг се уплаших да не предприеме ново хомицидно нападение. Страховете ми обаче бяха безпочвени, защото Ренфийлд протегна ръце умолително и отправи прошението си по един трогателен начин. Щом забеляза, че излишните му вълнения са в негов ущърб, понеже ни връщат повече към старите взаимоотношения, той стана още по-дързък. Зърнах за миг Ван Хелзинг и видях убеждението си отразено в очите му, затова придобих увереност, ако не и безкомпромисност, и му направих знак, че усилията му са напразни. Вече бях виждал същото непрестанно нарастващо вълнение у него, когато ме молеше за нещо, над което е размишлявал дълго, както например когато искаше котка, затова се бях подготвил да видя как ще рухне в същото потиснато състояние и сега. Очакването ми не се оправда, защото, когато разбра, че исканията му са обречени, пациентът съвсем обезумя. Той се хвърли на колене, вдигна и закърши ръце в жалостна тъжба и изля бурен поток от молби, докато по страните му се стичаха сълзи, а лицето и тялото му изразяваха най-силно вълнение:
— Нека ви помоля, д-р Сюърд, о, умолявам ви, веднага да ме пуснете от тази сграда. Отпратете ме както и където желаете, проводете с мен пазачи с камшици и вериги, нека ме отведат в усмирителна риза, с белезници и оковани крака дори да е в тъмница, но ме пуснете да изляза от това място. Нямате представа какво правите, като ме задържате тук. Говоря от дъното на душата си — от все сърце. Не знаете кому и колко вредите, а не мога да ви кажа. Злочестият аз! Не мога да кажа. Заради всичко свято за вас, всичко, което ви е скъпо, заради изгубената ви любов, заради живата ви надежда, в името на Всемогъщия изкарайте ме оттук и избавете душата ми от вина! Не ме ли чувате, човече? Не разбирате ли? Никога ли няма да ви стане ясно? Не виждате ли, че сега съм трезв и откровен, че не съм луд в пристъп на безумие, а нормален човек, борещ се за душата си? О, чуйте ме! Чуйте ме! Пуснете ме! Пуснете ме! Пуснете ме!
Реших, че колкото по-дълго продължава това, толкова по-буен ще става, затова го хванах за ръка и го изправих.
— Хайде — казах строго, — стига толкова, вече видяхме достатъчно. Лягайте си и опитайте да се сдържате.
Той внезапно престана и за няколко мига се вгледа внимателно в мен. След това, без да каже и дума, се изправи и като се отдръпна, седна отстрани на леглото. Ето че рухна както предния път — точно според очакванията ми.
Когато излизах от стаята, последен от групата ни, той ми каза с тих благовъзпитан тон:
— Вярвам, че вие, д-р Сюърд, ще ми окажете справедливостта да си спомните след време, че тази нощ направих всичко по силите си, за да ви убедя.
Глава XIX
1 октомври, 5 сутринта. Включих се в групата за огледа с леко сърце, понеже ми се струва, че никога не бях виждал Мина толкова силна и спокойна. Така се радвам, че тя се съгласи да отстъпи и остави мъжете да свършат работата. Беше някак плашещо, че тя изобщо участваше в това страховито дело, но сега, когато работата ѝ привърши и когато благодарение на нейното усърдие, ум и предвидливост цялата история е събрана по такъв начин, че всеки момент се откроява, тя може да е спокойна, че е изпълнила своя дял, и от сега нататък да остави другото на нас. Мисля, че всички сме малко разстроени от случката с г-н Ренфийлд. Когато излязохме от стаята му, мълчахме, докато не се върнахме в кабинета. Тогава г-н Морис каза на д-р Сюърд:
— Слушай, Джак, ако тоя мъж не опитваше да блъфира, значи е най-нормалният луд, когото някога съм виждал. Н’съм сигурен, но вярвам, че има няк’ви сериозни причини, и ако е така, беше грубо спрямо него да не получи възможност.
Аз и лорд Годълминг не продумахме, но д-р Ван Хелзинг вметна:
— Приятелю Джон, вие знаете повече за безумците от мен и се радвам за това, понеже се боя, че ако трябваше аз да реша, щях да му дам свободата преди онзи последен истеричен изблик. Но живеем и се учим, а при сегашната ни задача не бива да поемаме рискове, както моят приятел Куинси би казал. Всичко е добре, както си е.