Д-р Сюърд им отговори, изпълнен с надежда:
— Няма как да не се съглася с вас. Ако този човек беше обикновен безумец, щях да му дам възможност, като му се доверя, но той изглежда толкова свързан с графа като негов показател, че се боя да не допусна грешка, като подкрепя капризите му. Не мога да забравя как се молеше с почти същия плам за котка, а след това опита да разкъса гърлото ми със зъби. Освен това той наричаше графа „повелител и господар“ и може би иска да излезе, за да му помогне по някакъв дяволски начин. Това ужасно нещо има вълците, плъховете и собствения си вид на своя страна, затова предполагам, че не му е чужда мисълта да използва един почтен луд. Въпреки това определено изглеждаше искрен. Само се надявам да сме направили най-доброто. Всичко това, наред с опасната работа на дневен ред може така да изтощи човек…
Професорът пристъпи напред и като положи ръка на рамото му, каза по своя любезен, но и сериозен начин:
— Приятелю Джон, не се тревожете. Опитваме се да изпълним дълга си в един трагичен и страховит случай. Можем да го сторим само както считаме най-добре. На какво друго да се надяваме освен на съжаление от милосърдния Господ?
Лорд Годълминг се измъкна навън за няколко минути, но скоро се върна с една малка сребърна свирка в ръка.
— Онова старо място може да е пълно с плъхове — отбеляза той, — и ако е така, имам противоотрова под ръка.
Преминавайки оградата, поехме към къщата, като внимавахме да останем в сенките на дърветата по моравата, когато луната пръскаше светлина. Щом стигнахме до верандата, професорът отвори чантата си и извади много неща, които постави на стъпалото и ги раздели на четири части, очевидно по една за всеки.
— Приятели мои — каза той след това, — грози ни голяма опасност и са ни нужни оръжия от всякакъв вид. Врагът ни не е просто свръхестествен. Помнете, че той има силата на двадесет мъже и че макар нашите вратове и дихателни тръби са обикновени — и по тази причина могат да бъдат счупени или смазани — неговите не са податливи на обикновена сила. Един по-як мъж или група мъже, заедно по-силни от него, могат да го задържат за определено време, но не и да го наранят, както той може да направи с нас. По тази причина трябва да се пазим от допира му. Дръжте това близо до сърцето си — докато говореше, той вдигна едно малко сребърно разпятие и ми го подаде, понеже бях най-близо до него, — сложете тези цветя около врата си — тук ми връчи венец от чеснови цветове, — за други, по-земни неприятели — този револвер и този нож, а от помощ като цяло — тези съвсем малки електрически фенери, които можете да завържете към гърдите си. Накрая и най-важно от всичко е това, което не бива да оскверняваме излишно.
Това бе парче света нафора, което той сложи в плик и ми подаде. Всички други бяха оборудвани по подобен начин.
— Сега — каза той, — приятелю Джон, къде са шперцовете? Ако се окаже, че можем да отворим вратата, няма нужда да взломяваме къща от прозореца както преди у госпожица Луси.
Д-р Сюърд опита един-два шперца и сръчността му на хирург се оказа от полза, защото скоро намери един подходящ. След като малко си поигра напред-назад, принуди ръждивото резе да поддаде и то падна с дрънчене. Натиснахме вратата, вехтите панти изскърцаха и тя бавно се отвори. Поразително приличаше на картината, описана в дневника на д-р Сюърд при отварянето на гробницата на госпожица Уестънра. Хрумна ми, че същата мисъл е осенила и другите, защото като един се отдръпнаха. Професорът пръв тръгна напред и влезе през отворената врата.
— In manus tuas, Domine!385 — каза той, докато с кръстен знак, прекрачваше прага.
Затворихме след нас най-малкото за да не привлечем внимание от пътя, когато се наложи да светнем лампите. Професорът внимателно изпита ключалката, за да се увери, че можем да я отворим отвътре, ако трябва бързо да се отправим към изхода. След това всички запалихме фенерите и пристъпихме към огледа.
Светлината на дребните лампи падаше под всякакви причудливи очертания, когато лъчите се пресичаха един друг или плътността на телата ни хвърляше огромни сенки. Никога през живота си не бих могъл да избягам от чувството, че освен нас там имаше още някого. Предполагам, че беше заради спомените за онези ужасяващи преживявания в Трансилвания, към които зловещата обстановка тъй осезаемо ме бе върнала. Мисля, че усещането беше общо за петима ни, защото забелязах, че другите се оглеждаха през рамо при всеки звук, дори всяка нова сянка точно както сам се улових, че правя.
385