Цялото място бе застлано с прах. Сякаш достигаше инчове дебелина по пода освен там, където имаше скорошни стъпки, и когато накланях фенера си надолу, забелязвах в тях следите от кабарите на обувките, разкъсали прашната покривка. Стените бяха сипкави и наслоени с прахоляк, който се беше събирал и по грамадите от паяжини в ъглите, докато те не бяха заприличали на стари дрипави парцали от частично разкъсващата ги тежест. На масата в залата имаше огромна връзка ключове, всеки с пожълтял от времето етикет. Бяха използвани няколко пъти, защото върху покривката от прах имаше няколко дупки, подобни на тази, която се откри, щом професорът ги вдигна. Той се обърна към мен и каза:
— Познавате това място, Джонатан. Пречертавали сте негови скици и ви е известно поне повече, отколкото на нас. Накъде е пътят към параклиса?
Имах понятие за посоката, макар че при предишното си посещение не бях успял да вляза в него, затова ги поведох напред и след няколко грешни завоя се намерих срещу една ниска сводеста дъбова врата, укрепена с ивици желязо.
— Това е мястото — каза професорът, осветявайки малка скица на къщата, пречертана от папката с първоначалната ми кореспонденция относно покупката.
Без особени затруднения намерихме ключа на връзката и отворихме вратата. Бяхме подготвени за неприятности, защото открехната, тя изпусна слабо зловоние, но никой от нас не беше очаквал воня като тази, с която се сблъскахме в крайна сметка. Другите никога не бяха виждали графа очи в очи, докато в същото време при моите срещи с него той или беше на закрито, а съществуването му — навлязло в период на пост, или се намираше в разрушена сграда на свеж въздух, когато се беше натъпкал с прясна кръв, но тук пространството беше малко и затворено, а продължителната запустялост правеше въздуха отблъскващ и застоял. Имаше миризма на пръст като от резлива миазма, която се разнасяше през нечистия въздух. Но колкото до самата воня, как да я опиша? Не само че се състоеше от всички нечистотии на тленността и острата парлива миризма на кръв, но сякаш цялата гнилоч сама беше загнила. Пфу! Повръща ми се да мисля за това. Всеки дъх, изпуснат от това чудовище, беше обсебил мястото и засилил неговата противност.
При нормални обстоятелства подобно зловоние щеше да доведе начинанието ни до край, но това не беше обикновен случай и възвишената ни страховита цел надделя над чисто физическите съображения. Макар и да се бяхме отдръпнали при първия отвращаващ лъх, всички до един се заловихме с работата си, сякаш това гнусно място бе същинска розова градина.
Направихме внимателен оглед.
— Първата ни работа е да видим колко от сандъците са останали — каза професорът, когато започнахме. — След това трябва да проверим всяко кътче, ъгъл и цепнатина, за да сме наясно дали не можем да открием някаква следа какво се е случило с другите.
Един поглед бе достатъчен, за да разберем колко са останали, понеже тежките сандъци с пръст бяха огромни и нямаше как да бъдат объркани с нещо друго.
От петдесет само двадесет и девет бяха налични! В един миг се уплаших, виждайки как лорд Годълминг рязко се обръща и поглежда от сводестата врата към мрачния коридор оттатък — аз също надникнах и внезапно сърцето ми се сви. Някъде сред сенките сякаш ни гледаше светлеещото лукаво лице на графа, гърбицата на носа, червените очи, алените устни, мъртвешката бледност. Беше само за момент, понеже, когато лорд Годълминг каза „Мисля, че видях лице, но се оказаха само сенки“ и поднови огледа си, насочих фенера си натам и пристъпих в коридора. Нямаше следа от никого и тъй като липсваха ъгли, врати и всякакви ниши, а имаше само плътни стени, там не би могло да се намери скривалище дори за него. Реших, че страхът е обострил въображението ми и замълчах.
Няколко минути по-късно видях как Морис ненадейно се отдръпна от ъгъла, който оглеждаше. Всички проследихме движенията му с очи, защото без съмнение в нас се надигна някакво безпокойство и пред погледите ни се откри истинска фосфоресцираща лавина, която блесна като куп звезди. Цялото пространство се оживи от плъхове.
За няколко мига стояхме ужасени — всички освен лорд Годълминг, който сякаш беше подготвен за подобен критичен момент. Втурвайки се към масивната, обкована с желязо дъбова врата, която д-р Сюърд беше описал отвън и която сам бях виждал, той завъртя ключа, дръпна грамадното резе и рязко я отвори. Тогава, като извади от джоба си малката сребърна свирка, нададе тих и пронизителен звук. Иззад къщата на д-р Сюърд му отговори кучешко джавкане и след около минута три териера се появиха, изскачайки от ъгъла на сградата. Несъзнателно всички се преместихме до вратата и в същия момент забелязах, че пелената от прах е силно разкъсана: липсващите сандъци са били изнесени оттук. Само за минута множеството плъхове значително нарасна. Те сякаш заляха мястото наведнъж, докато накрая на светлината на фенера тъмните им шаващи телца и лъскави злонамерени очи заприличаха на земен насип, обсипан със светулки. Кучетата се втурнаха напред, но на прага внезапно спряха и се отдръпнаха, а след това едновременно вдигнаха носове и започнаха да вият по най-печален начин. Плъховете се увеличаваха с хиляди и ние излязохме.