1 октомври, по-късно. Предполагам беше естествено, че всички се успахме, понеже денят беше тежък, а през нощта нямахме и минута отдих. Дори Мина трябва да е усетила това, защото макар да спах до късно, станах преди нея, и трябваше два-три пъти да опитам, преди да я разсъня. Всъщност тя бе заспала толкова дълбоко, че за няколко секунди не ме разпозна, а само ме погледна с объркване и страх като някой събуден от кошмар. Тя се пооплака, че е уморена, и я оставих да си почива до късно през деня. Засега знаем, че двадесет и един сандъка липсват, и ако се окаже, че част са били отнесени при някои от онези премествания, може би ще успеем да проследим всички. Това, разбира се, ще облекчи неизмеримо усилията ни и колкото по-скоро се погрижим за този въпрос, толкова по-добре. Утре ще се срещна с Томас Снелинг.
1 октомври. Беше към пладне, когато професорът ме събуди, като влезе в стаята. Той беше по-весел и бодър от обикновено и е съвсем очевидно, че работата от предишната вечер е спомогнала да свали част от тегнещото в сърцето му униние. След като се спря на снощното приключение, той каза внезапно:
— Пациентът ви ме заинтересува много. Може ли с вас да го посетя тази сутрин? Или в случай че това е твърде ангажиращо, мога да отида сам, ако е възможно. За мен е ново изживяване да открия безумец, който разговаря философски и разсъждава толкова смислено.
Имах малко належаща работа за вършене, затова му казах, че ще се радвам, ако отиде сам, понеже тогава няма да го карам да чака. По тази причина извиках санитар и му дадох необходимите нареждания. Преди професорът да напусне стаята, го предупредих да не си вади погрешно впечатление за моя пациент.
— Но — отвърна той — искам да говори за себе си и за своето самозаблуждение, за онова поглъщане на живи същества. Той е казал на мадам Мина, както научавам от вашия дневник, че някога е вярвам в това. Защо се усмихвате, приятелю Джон?
— Извинете ме — казах аз, — но отговорът е тук — положих ръка върху напечатаните материали. — Когато нашият нормален и образован луд направи именно това изказване — как някога е поглъщал живот, устата му бе противно натъпкана с мухите и паяците, които беше изял тъкмо преди г-жа Харкър да влезе в стаята.
Ван Хелзинг се усмихна.
— Добре! — каза той. — Правилно си спомняте, приятелю Джон. Трябваше да се досетя. И все пак точно тази заблуждаваща природа на мислите и паметта превръща душевните заболявания в едно толкова увлекателно изследване. Сигурно мога да извлека повече знание от безумията на този луд, отколкото бих по учението и на най-мъдрия. Кой знае?
Захванах се с работата и не след дълго прехвърлих това, което ми беше подръка. Сякаш измина съвсем кратко време, преди Ван Хелзинг да се върне в кабинета.
— Прекъсвам ли? — попита учтиво той, докато стоеше на вратата.
— Съвсем не — отвърнах. — Елате. Работата ми привърши и съм свободен. Ако желаете, вече мога да дойда с вас.
— Няма нужда, вече го видях!
— Е?
— Боя се, че не ме цени особено. Беседата ни беше кратка. Когато влязох в стаята, той седеше на една табуретка по средата с лакти на колената си, а на лицето му беше изписано мрачно негодувание. Говорих му възможно най-ободрително и с мяра за уважение, каквато считах за приемлива. Той изобщо не отвърна. „Познавате ли ме?“, попитах го. Отговорът му не беше насърчителен: „Познавам ви достатъчно добре. Вие сте старият глупак Ван Хелзинг. Надявам се, че ще отнесете със себе си идиотските ви мозъчни теории някъде другаде. Проклети да са всички дебелоглави холандци!“. Не пожела да каже и дума повече, а вместо това седна с неумолима мрачност толкова безразличен към мен, че все едно изобщо не съм бил в стаята. По този начин за момента приключи възможността ми да науча повече от този толкова умен безумец, затова ще тръгвам, ако позволите, и ще се поразведря, като разменя няколко весели думи с онази скъпа душа мадам Мина. Приятелю Джон, радвам се неизразимо, че тя вече няма да бъде наранявана и няма повече да бъде тревожена с нашите страховити дейности. Макар че много ще ни липсва помощта ѝ, така е по-добре.