— От цялото си сърце съм съгласен с вас — искрено отвърнах, понеже не исках да отстъпва по този въпрос. — По-добре г-жа Харкър да стои далеч от него. Нещата са достатъчно тревожни за нас, все мъже с житейски опит, поставяни многократно в неудобни ситуации, но в това няма място за една жена и ако беше останала в течение с нещата, несъмнено след време щеше да я прекърши.
Така Ван Хелзинг отиде да разговаря с г-жа Харкър, а съпругът ѝ, Куинси и Арт са навън и следват дирите на сандъците с пръст. Аз ще довърша рутинните си задължения и ще се срещнем довечера.
1 октомври. Странно е да бъда оставена в неведение, както стана днес, след като Джонатан ми имаше пълно доверие толкова много години, да го видя как открито избягва определени въпроси, и то най-съществените. Тази сутрин спах до късно след изтощението от вчера и макар че Джонатан също закъсня, беше по-ранобуден. Както винаги той поговори мило и нежно с мен, преди да излезе, но така не спомена и дума за случилото се при посещението в къщата на графа. И все пак трябва да е съзнавал колко ужасно се тревожех. Бедничкият! Предполагам, че трябва да го е измъчило дори повече, отколкото мен. Всички се съгласиха, че е най-добре да не бъда замесвана повече в това страховито дело, и аз не възразих. Но да мисля как той крие нещо от мен! И сега плача като наивна глупачка, когато зная, че това произтича от голямата му обич и благородните намерения на тези смели мъже.
Бяха го сторили за мое добро. Е, един ден Джонатан ще ми разкаже всичко и за да не помисли някога, че съм крила нещо от него, все още водя дневника си както обикновено. Тогава, ако се е съмнявал в доверието ми, ще му покажа всяка мисъл в сърцето ми записана, за да ги прочетат неговите скъпи очи. Странно е, но днес се чувствам тъжна и безжизнена. Предполагам, че е следствие от ужасните вълнения.
Снощи си легнах, когато мъжете си тръгнаха, просто защото бяха настояли. Не ми се спеше и се чувствах погълната от разкъсваща тревога. Не спирах да мисля за онова, което се беше случило откакто Джонатан дойде да ме види в Лондон, и всичко изглежда като страховита трагедия с орис, напираща към някакъв предначертан край. Каквото и да стори човек, без значение колко е правилно, сякаш причинява онова, за което той най-много би съжалявал. Ако не бях отишла в Уитби, може би сега бедната мила Луси щеше да е с нас. Тя не се беше възползвала да посети двора на църквата, докато не дойдох, а ако не беше ходила през деня с мен, нямаше да поеме натам нощес в съня си, и така чудовището не би могло да я погуби, както се случи. Ах, защо изобщо отидох в Уитби? Ето, отново плача! Чудя се какво ли ме е сполетяло днес. Трябва да го скрия от Джонатан, защото, ако научи, че два пъти съм плакала за една сутрин — аз, която никога не съм плакала за себе си и за която той никога не е бил причина да пролея и сълза, — милият, ще му се скъса сърцето. Ще се скрия зад самоуверено изражение и ако почувствам отново сълзи, той никога няма да ги забележи. Предполагам, че това е един от уроците, които ние, клетите жени, трябва да усвоим…
Съвсем не мога да си спомня как съм заспала снощи. Сещам се, че чувах внезапния лай на кучетата и многобройни странни звуци, подобни на пламенни молитви от стаята на г-н Ренфийлд, която е някъде надолу. Точно след това настана пълна тишина, толкова дълбока тишина, че ме разтревожи, и като станах, погледнах през прозореца. Всичко беше мъртво и притъмняло, черните сенки, които лунната светлина хвърляше, изглеждаха посвоему мълчаливи и потайни. Сякаш нищо не помръдваше, а вместо това всичко беше зловещо и застинало като смъртта или обречеността. Само една тънка ивица бяла мъгла, която пропълзяваше едва доловимо през поляната към къщата, като че ли имаше собствено съзнание и живот. Мисля, че отклонението от мислите ми е било за добро, понеже, когато се върнах в леглото, сънят вече пълзеше по мен. Полежах за кратко, но въобще не можех да заспя, затова станах и отново погледнах през прозореца. Мъглата се стелеше и сега беше почти до къщата, така че виждах как най-гъстата ѝ част се разливаше по стената, сякаш се прокрадваше към прозорците. Клетникът беше по-шумен от всякога и макар че не можех да различа и дума от онова, което казваше, по някакъв начин успях да доловя в гласа му пламенна молба. Тогава долетяха звуци на разправа и разбрах, че санитарите се занимават с него. Бях толкова изплашена, че се мушнах в леглото, дръпнах одеялото през глава и запуших уши с пръсти. Тогава никак не ми се спеше, поне така мислех, но трябва да съм се унесла, защото освен сънища не помня нищо друго до сутринта, когато Джонатан ме събуди. Мисля, че ми отне усилие и малко време, за да разбера къде се намирам, и че Джонатан беше този, който се привеждаше над мен. Сънят ми беше много особен и почти типичен за начина, по който мислите, преди да заспиш, се сливат или продължават да растат в сънищата.