Сам Блоксъм, „Коркранс“, №4, „Потъс Кот“, улица „Бартъл Уолуърт“. ’Итайте за оедника.
Получих писмото в леглото и станах, без да смущавам Мина. Беше измъчена, сънена, бледа и никак не изглеждаше добре. Реших да не я будя, но все пак, когато се върна от това ново издирване, ще се погрижа да отиде обратно в Ексетър. Мисля, че ще е по-щастлива в дома ни, където ежедневните ѝ задължения ще я ангажират, вместо да остане тук в неведение при нас. Само за момент видях д-р Сюърд и му казах накъде се бях запътил, обещавайки да се върна и разкажа на останалите толкова скоро, колкото е необходимо, за да открия нещо. Стигнах до Уолуърт и открих с известни затруднения „Потърс Корт“. Правописът на г-н Снелинг ме беше подвел и затова питах за „Потъс Кот“, вместо „Потърс Корт“. Когато обаче открих улицата, намерих безпроблемно къщата със стаи под наем на „Коркърънс“. Когато попитах човека, който дойде до вратата, за „оедника“, той поклати глава и каза:
— Ни го знам. Тука не’а такъв човек. Никога ни съм го чу’ал за целия ми проклет живот. Ни вярвам да не’а никой кат’ тоя да жи’ей тука или нерде си.
Извадих писмото на Смолет и като го прочетох, ми се стори, че урокът за правописа от името на улицата може да ме насочи.
— Какъв сте вие? — попитах.
— Аз съм уредникът — отвърна той.
Веднага разбрах, че бях на прав път, правописът отново ме беше подвел. След дребен подарък — половин крона, знанията на уредника бяха на мое разположение и научих, че г-н Блоксъм, който си е отспал бирата от снощи в „Коркърънс“, е тръгнал за работата в Поплър395 в пет часа сутринта. Той не успя да ми каже къде се намира местоработата му, но имаше беглото понятие, че става дума за някакъв си „изкилифенчен с’лад“, и с тази незначителна следа трябваше да започна от Поплър. Стана дванадесет часа, преди да се натъкна на каквато и да е следа от подобна сграда. Попаднах на нея в един магазин за кафе, където обядваха няколко работници. Един от тях спомена, че на улица „Крос Ейнджъл“ се издига ново „хладилно помещение“396, и понеже това изпълняваше условията на „изкилифенчен с’лад“, веднага се запътих към него. Една беседа с навъсен портиер и с още по-навъсен бригадир, като и двамата бяха умирени с по монета на кралството, ме върна по следите на Блоксъм. Повикаха го след предложението ми да платя дневния му надник в замяна на няколко въпроса от личен характер. Беше си разумен човек, макар и грубоват по реч и обноски. Когато обещах да го възнаградя за сведенията и му дадох предплата, той ми каза, че е направил два курса между Карфакс и една къща на „Пикадили“, като е пренесъл от първата във втората сграда девет огромни сандъка — „бая тежки“ — с кон и каруца, наети от него за тази цел. Попитах го дали може да ми каже номера на къщата на „Пикадили“, на което той отвърна:
— Ем, началство, забраех номера, ама беше само няколко врати от една голяма бяла църква или нещу таквоз, построено недалеч. Също беше прашна стара ’ъща, ама нишо в сравнение с прахоляка в ’ъщата, отдето взехме проклетите сандъци.
— Как влязохте в къщите, щом и двете са били пусти?
— Там седеше дъртакът, дето ме беше наел, па чакаше в ’ъщата на Пърфлийт. Той ми ’омогна да вдигна сандъците и да ги сложа в товарната кола. Да пукна, ама тоя беше най-силният чичка, на който някога съм случвал, пък дърто човече с един бял мустак, толкоз тънко, че да си помислиш, че не мо’е сенка да ’фърли.
При тези думи потръпнах!
— Та той дигна своя край на сандъците, все едно беше пакетчета чай, па аз пухтях, па са задъхвах, преди да изпрая моя си някак — а аз да не съм пилчок!
— Как влязохте в къщата на „Пикадили“? — попитах.
— Той също беше там. Трябва да е търгнал и да е стигнал преди мен, ’щото, когато позвъних, сам влезе и отвори вратата и ми ’омогна да нося сандъците в приемната.
— Всичките девет? — попитах.
— Аъ, имаше пет в първия курс и четири във втория. Беше бая потна работа, ама не си спомням добре как се прибрах ’къщи.
— Сандъците останаха ли в приемната? — прекъснах го.
— Аъ, беше голяма ’риемна и не’аше нишо друго в нея.
Направих още един опит за по-нататъшни разяснения:
— Нямахте ли ключ?
— Тъй и не ползвах нит’ ключ, нит’ нишо. Старият гусудин, той сам отвори вратата и я затвори пак, когато отпъту’ах. Последния път не помня… ама това беше от бирата.
— И не си спомняте номера на къщата?
— Не, сър. Ама ня’а и’ате никакви трудности за това. Висока сграда е, с една каменна фасада и арка на нея и стръмни стълби до вратата. Знам ги тия стълби, дет’ носих сандъците нагоре с трима хайлазина, дето се навъртяха наоколо да изкарат по пара. Старият гусудин им даде шилинги и като видяха, че ’зеха толкоз’ много, искаха още, ама той ’фана единия за рамото и май щеше да го ’фърли надолу по стъпалата, докато накрая си тръгнаха, кат’ попържаха.
396
Хладилно помещение — преди да се появят хладилниците, храната е била складирана в специални хладилни складове, построени по метода на термоса.