Реших, че искам да доведа аналогията му до крайната ѝ логика, затова побързах да кажа:
— О, значи сега сте след нечия душа, така ли?
Безумието осуети разсъжденията му и по лицето му се изписа объркване. Той поклати глава с непоколебимост, която бях виждал много рядко у него, и каза:
— О, не, о, не! Не искам никакви души. Животът е всичко, което желая — тук лицето му засия. — В момента съм напълно безразличен към това. Животът е наред. Имам всичко, от което се нуждая. Ако искате да изследвате зоофагия, трябва да си намерите нов пациент, докторе!
Това малко ме поозадачи, затова го подмамих:
— След като владеете живота, предполагам вие сте някакъв бог?
Той се усмихна с неизказано незлобливо превъзходство.
— О, не! Далеч съм от това да преписвам на себе си качествата на Божеството. Дори не съм заинтересован от Неговите дела, особено духовните. Ако мога да изложа интелектуалната си позиция, аз съм, що се отнася до чисто светските неща, до известна степен в положението, което духовно е заемал Енох404!
Това за мен беше неразрешима загадка. В момента не можех да си спомня положението на Енох, затова трябваше му задам един прост въпрос, макар да чувствах, че с това падам в очите на безумеца:
— А защо Енох?
— Защото той ходи по Бога405.
Не можах да видя сходството, но не исках да го призная, затова се върнах назад към това, което той беше отрекъл:
— Значи не се интересувате от живота и не искате души. Защо не?
Поставих въпроса си набързо и някак строго с цел да го смутя. Опитът успя, понеже за миг той несъзнателно се върна обратно към някогашното си раболепно поведение, поклони се ниско пред мен и ласкателно отвърна:
— Не искам никакви души наистина, наистина! Не искам. Не бих могъл да ги ползвам, ако ги имах. Те няма как да ми послужат за каквото и да било. Как бих могъл да ги изям или… — Той внезапно прекъсна и предишният ехиден поглед се изписа на лицето му, както вятърът се понася по повърхността на водата. — И докторе, колкото до живота, какво е той все пак? Когато си получил каквото желаеш, и знаеш, че никога няма да търпиш лишение, това е всичко. Имам приятели — добри приятели — като вас, д-р Сюърд — това беше изречено с дяволит поглед на неизразимо лукавство. — Знам, че никога няма да ми липсват средства за живот!
Мисля, че през помрачението на лудостта си той видя някаква враждебност в мен, понеже веднага се върна към последното убежище за такива като него — упоритото мълчание. След малко осъзнах, че за момента е безсмислено да му говоря. Той беше намусен и затова си тръгнах.
По-късно през деня изпрати да ме повикат. Обикновено не бих отишъл без особена причина, но в момента съм толкова заинтригуван от него, че с готовност направих това усилие. Освен това се радвам, че имам нещо, с което да си запълня времето. Харкър е навън и следва дирите, а същото правят лорд Годълминг и Куинси. Ван Хелзинг е в кабинета ми и обмисля задълбочено записките, подготвени от Харкърови. Изглежда счита, че чрез точни познания за всички подробности ще се натъкне на някакво доказателство. Той не желае да бъде обезпокояван безпричинно, докато работи. Щях да го взема с мен, за да види пациента, но ми хрумна, че след като последно беше отблъснат, едва ли ще има желание да дойде отново. Имаше и друга причина: Ренфийлд може би нямаше да говори свободно пред трето лице, колкото ако бях сам с него.
Заварих го седнал на табуретката по средата на стаята в поза, типична за него, когато обмисля нещо енергично. Когато влязох, той веднага каза, все едно въпросът беше на езика му:
— Какво смятате за душите?
Тогава беше очевидно, че предположението ми е било вярно. Несъзнателните мисли се развиват дори при лудите. Реших да изкарам нещата наяве.
— Какво смятате вие за тях? — попитах.
В първия момент той не отвърна, а се огледа наоколо и нагоре-надолу, като че очакваше да открие някакво вдъхновение за своя отговор.
— Не искам никакви души! — каза той в немощно оправдание.
Въпросът сякаш човъркаше ума му и затова реших да се възползвам — „бъди жесток, но от обич само“406. Затова казах:
— Допада ви животът и искате него?
— О, да! Но всичко е наред, няма нужда да се безпокоите за това!
— Но — попитах аз — как ще вземем живота, без да вземем и душата?
Това изглежда го обърка, затова добавих:
— Добре ще си прекарате някой път, когато изхвърчите оттук с душите на хиляди мухи, паяци, птици и котки, жужащи, цвърчащи и мяукащи навсякъде около вас. Взел сте животите им, известно ви е и трябва да се справите с техните души!
Сякаш нещо провокира въображението му, понеже той постави пръсти в ушите си и стисна очи точно както едно малко момче би направило, когато лицето му е сапунисано. В това имаше нещо прочувствено и трогателно, което ме научи на друго, защото пред мен все едно седеше дете — само дете, макар чертите му да бяха повехнали, а наболата му брада да сивееше. Бе очевидно, че той изживяваше някакво психическо смущение в развитие и знаейки как в предишните си състояния тълкуваше привидно непознатото за себе си, реших, че ще вляза в ума му без значение как и ще продължа нататък. Първата стъпка беше да възстановя доверието му, затова го попитах, като говорех доста силно, за да ме чуе със запушените си уши:
405
„Защото той ходи по Бога.“ — в Библията се казва, че Енох не умрял, а бил възнесен от Господ на небето (Битие 5:22,24): „И ходи Енох по Бога, и изчезна, понеже Бог го взе.“ (Битие 5:24)