В трапезарията закуската вече беше сервирана, но никъде не открих графа и затова се храних сам. Необичайно е, че досега не съм го виждал да яде или пие. Толкова странен човек! След закуска направих кратък оглед на замъка. Излязох на стълбището и открих една стая с изглед на юг. Панорамата бе великолепна и от мястото си можех да ѝ се насладя изцяло. Замъкът е на самия ръб на страховита пропаст. Камък, пуснат от прозореца, би падал хиляда фута, без да се удари в нищо! Докъдето поглед стига, всичко е море от зелени корони, което на места пропада в бездънни бездни. Тук-там през горите блестят сребърните нишки на реки, лъкатушещи в дълбоките клисури.
Но сега сърце не ми дава да описвам тези красоти, защото след като се нагледах на пейзажа, продължих с обиколката си. Врати, врати, врати навсякъде и всички заключени или залостени. Няма друг изход освен през прозорците.
Този замък е същински затвор, а аз — негов пленник!
Глава III
Когато осъзнах, че съм затворник, ме обзе някакво безумие. Затичах се нагоре-надолу по стълбището, опитвах се да отворя всяка врата и поглеждах през всеки прозорец, но не след дълго примирението надви всичко останало: бях безпомощен. Сега, няколко часа по-късно, когато си спомням това, мисля, че трябва да ме е обхванала някаква лудост, защото се държах като плъх в капан. Все пак, щом се убедих, че съм безпомощен, седнах тихо — по-тихо, отколкото съм вършил каквото и да било в живота си — и започнах да обмислям какво е най-добре да предприема.
Все още размишлявам и досега не съм достигнал задоволително решение. Само за едно съм сигурен, че няма смисъл да разкривам намеренията си на графа. Той знае добре, че съм в плен, а след като сам ми го е причинил и несъмнено има своите мотиви за това, единствено би ме измамил, ако му споделя всичко. Засега считам, че единственият ми възможен план е да държа очите си нащрек, а опасенията и това, което знам — за себе си. Разбирам: или съм заблуден като малко дете от собствените си страхове, или наистина се намирам в безизходно положение и ако последното е вярно, тогава имам нужда и ще имам нужда занапред от целия си разсъдък, за да го преодолея.
Едва бях стигнал до този извод, когато огромната входна врата хлопна — графът се бе върнал. Той не дойде веднага в библиотеката, така че предпазливо стигнах в стаята си, където го заварих да оправя леглото. Това беше странно, но само потвърждаваше подозренията ми — в замъка нямаше прислуга. След това го видях през процепа на пантите да приготвя масата в трапезарията и се убедих напълно, понеже, ако изпълнява сам всички тези прислужнически задължения, това е сигурно доказателство, че няма никой друг, който да ги върши. Този факт ме стресна, защото ако бе така, графът най-вероятно е бил кочияшът, който ме доведе тук. Страшна мисъл, защото какво ли тогава означава способността му да повелява на вълците само с мълчаливо вдигане на ръка. Защо всички в Бистриц и спътниците ми след това се бояха толкова много за мен? Защо ми подариха разпятието, чесъна, дивата роза, офиката67? Благословена да е онази толкова добра жена, която окачи розария на врата ми! Изпитвам спокойствие и сила всеки път, щом го докосна. Странно, че онова, на което съм възпитан да гледам с неодобрение като на идолопоклонничество, би ми помогнало в моменти на самота и тревоги. Дали нещо се крие в неговата същност, или просто чрез него си спомням за съпричастността и утехата на онези хора? Някой път, ако се измъкна оттук, трябва да обмисля този въпрос. В това време е необходимо да науча всичко, което мога, за граф Дракула, тъй като би ми помогнало да разбера. Довечера може би ще ми разкаже за себе си, ако отклоня разговора в тази посока. Трябва да внимавам много, за да не събудя подозренията му.
Полунощ. Имах продължителен разговор с графа. Зададох му няколко въпроса за трансилванската история, които много го въодушевиха. Разказваше за събития, хора и особено за битки сякаш през собствените си очи. По-късно обясни, че за един бояр гордостта на неговия род и име е и негова собствена гордост, че тяхната слава е и негова слава, че тяхната съдба е и негова съдба. Винаги, когато говореше за своя род, казваше „ние“ и често използваше множествено число като крал. Иска ми се да можех да запиша всичко дословно, защото според мен беше много увлекателно. Разказът му сякаш обхващаше цялата история на страната. Колкото повече говореше, толкова повече се вълнуваше. Обикаляше из стаята, подръпвайки буйния си бял мустак, и впиваше пръсти във всичко, което докоснеше, сякаш за да го смачка със страшна сила. Ще запиша възможно най-точно едно от нещата, които разказа, защото посвоему описва историята на неговия род:
67
Офика — дърво, което расте предимно в планински райони. Дава малки червени плодове подобно на дивата калина. Според фолклора отблъсква вампири и други мъртъвци, вдигнати от гроба. Счита се, че ако някой избягва да мине покрай нея, е нечист. По тези причини в миналото дървото се е използвало за изработка на кръстове и озеленяване на гробища (