Това съчетание от простота и хитрост, суеверност и търговски нюх ентусиазира Ван Хелзинг, който каза:
— Приятелю, този Дявол е по-умен, отколкото повечето смятат, и е наясно, щом срещне някой, който не му отстъпва!
Шкиперът469 не остана разочарован от тази похвала и продължи:
— Когато преминахме Босфора, мъжете започнаха да се оплакват. Някои ут тех, румънците, дойдоха и поискаха да хвърлят зад борда един голям сандък, който някакъв чудат старец донесе на кораба тъкмо преди да потеглим ут Лондон. Бях ги видял как са дзверят на дядката и показват тва пръста, като го видяха, да са пазят ут уроки. Човече! Ама суивернустта на чужденците е толкуз хабсурдна! Набързо ги пратих да си гле’ат работата, ама тъкмо като на обгърна мъглата, са почувствах малишко кат’ тях, макар че ни бих казал, че е зарад’ големия сандък. Ем, продължихме и кат’ мъглата не са ’дигна пет дена, просту оставих вятъра да на носи, щото, ако Дя’олът искаше да стигне някъде — ем, щеше пристигне безпрублемну. Пък ако не искаше, ем, и без туй щяхме да придържаме строго наблюдение. ’Секи случай имахме лек път и дълбоки води през цялото време и преди два дни, слънцето заранта кат’ са появи през мъглата, са намерихме право в реката срещу Галац. Румънците издивяваха и искаха ут мен, право лий или не, да вземат сандъка и да го хвърлят във водата. Трябваше с един хандшпунг да се разправям за това с тях и когат’ и последния ут тях са махна ут палубата, стиснал глава с ръце, ги бях убедил, че урука-ниурука, имотът и доверието на стопанина са по-добре в моите ръце, отколкото в Дунава. Те бяха, само са помислете, изкарали сандъка на палубата, готов за хвърляне, и понеже беше отбелязан „Галац през Варна“, си ка’ах, че ще го оставя да си седи, докат’ са разтоварим на пристанището, и тей ли ин’чи са отръвем ут нея. Тоя ден не свалихме много и са наложи да останем ноща на котва, ама заран, ’ладно и рану час преди да са съмне, един мъж дойде на борда с нареж’ане от Англия, да получи един сандък, отбелязан за някакъв граф Дракула. ’Секи случай това му беше под ръка. Книжата му бяха у ред и рад бях да са отърва от прокле’уту нещо, щото бях почнал себе да са усещам неспокоен ут него. Ако Дя’олът имаше някакъв багаж на бурда, си ка’ам, ня’а е дру’о от туй!
— Какво беше името на мъжа, който я взе? — попита д-р Ван Хелзинг с едва сдържано вълнение.
— Ша ви ка’а ей ся! — отвърна той и като слезе до каютата си, донесе една разписка, подписана „Имануел Хилдешайм“. Адресът беше „Бурген щрасе“ №16.
Разбрахме, че това е всичко, което капитанът знаеше, затова благодарихме и си тръгнахме.
Заварихме Хилдешайм в неговата кантора — юдей тип „Театър Аделфи“470 с нос като на овца и фес. Доводите му бяха подчертани от звонкове — ние дръпнахме линията — и след кратък пазарлък ни каза каквото знае. Оказа се малко, но важно. Получил писмо от г-н де Вил от Лондон, в което му казал да приеме, ако е възможно преди изгрев, за да избегне митничарите, един сандък, който щял да пристигне в Галац с „Царица Катерина“. Трябвало да го предостави във владение на някой си Петров Скински, който работи със словаците, извършващи контрабандата надолу по реката до пристанището. За услугата му било платено с английска банкнота, която била надлежно осребрена в злато471 от Дунавската международна банка. Когато Скински отишъл при него, той го завел до кораба и му предал сандъка там, за да си спести таксата за пренасяне. Това беше всичко, което знае.
Потърсихме Скински, но не успяхме да го намерим. Един от съседите му, който не таеше особена обич към него, каза, че си е тръгнал преди два дни, без никой да знае накъде. Това беше потвърдено от хазяина му, който получил по куриер ключа за къщата заедно с наема в английски пари. Това се случи между десет и единадесет часа снощи. Отново бяхме на изходна позиция.
Докато разговаряхме, някой дотича и задъхано сподави, че тялото на Скински е било намерено зад оградата на църквата „Св. Петър“ и гърлото му било разкъсано като от див звяр. Тези, с които говорехме, се втурнаха, за да видят ужаса, а жените завикаха „Това е работа на някой словак!“. Побързахме да си заминем, понеже като нищо щяхме да бъдем въвлечени в случката и така да се забавим.
Докато се връщахме в хотела, не можахме да стигнем до никакъв окончателен извод. Всички бяхме убедени, че сандъкът е бил изпратен нанякъде по вода, но къде може да е това, ще трябва да разберем. С натежали сърца се прибрахме в хотела при Мина.
Когато се събрахме, първата ни работа беше да обсъдим дали отново да ѝ гласуваме доверие. Нещата стават отчайващи, а това е най-малкото някаква възможност, макар и рискована. Като предварителна мярка бях освободен от обещанието си към нея.
470
„тип «Театър Аделфи»“ — лондонски театър, основан през 1806 г., известен с карикатурните си персонажи. Стокър иска да намекне за комичния образ на евреите от тази театрална епоха. Артистите обикновено са носили огромни изкуствени носове, рошави вежди и други преувеличени маски и облекла, за да изглеждат смешни.
471
„(…) осребрена в злато (…)“ — банкнотите, обезпечени със злато, могат да бъдат осребрени при предявяването им пред централната или друга банка, която е била упълномощена за това.