2 ноември, сутрин. Посред бял ден е. Скъпият ми приятел не ме е събудил. Каза, че щяло да бъде грехота, защото съм спял спокойно и без да мисля за тревоги. Струва ми се отвратително егоистично, че съм прекарал в сън толкова дълго и така той е останал цяла нощ на пост, но въпреки това е бил напълно прав. Тази сутрин съм нов човек. Както си седя и го гледам да спи, мога едновременно да върша всичко необходимо: да следя машината, да управлявам и да бъда нащрек. Чувствам как силата и жизнеността ми се връщат. Чудя се къде са сега Мина и Ван Хелзинг. Трябва да са стигнали Варещи около обяд в сряда. Отнело им е известно време да вземат карета и коне, затова, ако са потеглили и продължили усилено, би трябвало някъде сега да приближават прохода Борго. Господ да ги пази и направлява! Страхувам се да мисля какво би могло да се случи. Само да се движехме по-бързо! Но не е възможно. Машината бумти и работи на краен предел. Чудя се как ли се справят д-р Сюърд и г-н Морис. Сякаш безкрайно много потоци се спускат от планините, за да се влеят в тази река, но понеже никой от тях не е особено голям — във всеки случай поне към момента, въпреки че без съмнение са ужасни през зимата, когато снеговете се топят, — конниците не са срещнали сериозни препятствия. Надявам се, че преди да стигнем Страсба480, може би ще ги срещнем, защото, ако до това време не сме настигнали графа, ще е наложително да обсъдим последващите си действия.
2 ноември. Три дни на път. Няма нищо ново, но и да имаше, ми липсва време да го опиша, защото всеки миг е безценен. Почиваме само колкото е необходимо за конете, но и двамата не се оплакваме. Онези наши дни на приключения се оказват полезни. Трябва да продължим напред, няма да се спрем, докато отново не видим катера.
3 ноември. Във Фунду научихме, че катерът е продължил нагоре по Бистрица. Иска ми се да не беше толкова студено. Времето вещае сняг и ако натрупа много, ще ни спре. В такъв случай ще трябва да си вземем шейна и да продължим като руснаци.
4 ноември. Днес чухме, че катерът се е забавил след злополука при опит да си пробие път през бързеите. Словашките лодки се справят с помощта на въжета и умело управление. Някои се изкачиха само преди няколко часа. Годълминг сам е механик любител и очевидно е вкарал катера отново в изправност. Накрая преминали благополучно през водоскоците с местна помощ и подновили преследването. Опасявам се, че лодката не е особено по-добре след инцидента. Селяните ни казват, че когато отново се озовала в спокойни води, спирала от време на време, докато не изчезнала от поглед. Трябва да продължим напред възможно най-бързо. Може би помощта ни скоро ще е необходима.
31 октомври. Пристигнахме във Варещи по обед. Професорът ми каза, че тази сутрин на зазоряване едва ме е хипнотизирал и всичко, което съм изрекла, било: „мрак и тишина“. Сега го няма, защото отиде да купи карета и коне. Заяви, че по-нататък щял да набави допълнителни коне и така да имаме възможност за смяната им по пътя. Очакват ни малко повече от 70 мили път. Страната е прелестна и изключително интересна. Ако само бяхме тук при други обстоятелства, би било възхитително да я разгледам цялата. Каква наслада би било, ако с Джонатан пътуваме сами през нея. Да се отбиваме и срещаме хора, от които да научаваме по нещо за живота им, и да наситим умовете си със спомени за всички цветове и живописност на цялата тази дива красива земя и необикновените ѝ хора. Но уви…!
По-късно. Д-р Ван Хелзинг се върна. Взел е каретата и конете. Ще вечеряме и потегляме след час. Хазяйката подрежда за нас една огромна кошница с провизии. Изглежда достатъчна като за рота войници. Професорът я насърчава и ми шепне, че може да мине седмица, преди отново да намерим прилична храна. Освен това е пазарувал и изпрати вкъщи няколко прекрасни кожени палта, наметки и всякакви топли дрехи. Няма начин да настинем.