4 ноември. Това е за моя стар и верен приятел д-р Джон Сюърд от Пърфлийт, Лондон, в случай че не бих могъл да го срещна. Може да обясни. Сутрин е и пиша до огъня, който поддържах цяла нощ — мадам Мина ми помагаше. Студено е, студено, толкова студено, че тягостното сиво небе е натежало от сняг, който, щом падне, ще натрупа и ще се задържи цяла зима върху скованата земя. Това сякаш въздейства на мадам Мина. Тя се чувства толкова потисната, че цял ден не е на себе си. Само спи, спи и пак спи! Тя, която обикновено е толкова дейна, остана безучастна буквално през целия ден. Дори загуби апетит. Изобщо не пише в малкия си дневник — тя, която толкова чинно прави това при всяка почивка. Нещо ми нашепва, че нищо не е наред. Все пак тази вечер е по-vif481. Тя прекара в сън целия ден и се събуди освежена и укрепнала, защото сега е безкрайно приветлива и блага както винаги. При залез опитвам да я хипнотизирам, но уви, без успех! Възможностите ми отслабват с всеки изминал ден и тази нощ ме предадоха напълно. Е, да бъде волята Божия — каквато и да е и накъдето и да води!
А сега — към хронологическото описание, понеже щом мадам Мина не пише със своята стенография, се налага аз да го сторя по моя тромав старомоден начин, така че всеки наш ден да не остане незаписан.
Стигнахме прохода Борго вчера сутринта тъкмо след изгрева. Когато видях дирите на зората, се подготвих за хипнозата. Спряхме каретата и слязохме, за да не ни смущава нищо. Направих постеля от кожи, а мадам Мина, докато лежеше, се поддаде както обикновено, но по-бавно и за по-кратко от всякога, на хипнотичния сън. И както преди отговорът дойде: „мрак и плискаща се вода“. След това тя се събуди бодра и сияйна, тръгнахме по пътя си и скоро се озовахме при прохода. По това време и на това място в нея се запали пламъкът на устрема. Някаква нова напътстваща сила биде в нея проявена, защото тя показа към един път и заяви:
— Това е посоката.
— Откъде я знаете? — питам аз.
— Разбира се, че зная — отвръща тя и с прекъсване добавя. — Нима моят Джонатан не е минал по нея и не е описал пътуването си?
Отначало мисля нещо странно, но скоро виждам, че там биде само една подобна отсечка. Използван е, но малко и е много различен от пътя на дилижанса от Буковина до Бистриц, който е по-широк и отъпкан.
Така че се спускаме по него. Когато попадаме на други пътища — невинаги бяхме сигурни дали изобщо са такива, понеже бяха неподдържани и засипани от лек сняг, — само конете си знаят. Отпускам юздите и те продължават толкова търпеливо. Малко по малко откриваме всичко онова, за което Джонатан е отбелязал в онзи прекрасен негов дневник. След това продължаваме дълги, дълги часове и часове. Отначало казвам на мадам Мина да спи. Тя опитва и успява. Спи през цялото време, докато накрая усещам как ставам прекалено подозрителен и се опитвам да я събудя. Но тя продължава да спи и не мога да я събудя, макар да опитвам. Не искам да прекалявам, за да не ѝ навредя, понеже зная, че тя е страда много и времето прекарано в сън, биде всичко на всичко за нея. Мисля, че сам дремя, защото чувствам вина, сякаш съм направил нещо. Намирам се седнал, с изпънат гръб и юзди в ръцете, а кротките коне се движат в бавен тръс както досега. Поглеждам надолу и виждам, че мадам Мина още спи. Залезът вече не е далеч и върху снега светлината на слънцето се разлива в голям жълт потоп, така че ние хвърляме гигантски дълги сенки там, където планината се издига твърде стръмно. Понеже се изкачваме все по-нагоре и по-нагоре и всичко е, ех, толкова диво и каменисто, сякаш бяха краят на земята.
Тогава събуждам мадам Мина. Този път става без много затруднения и опитвам да я поставя в хипнотичен сън. Но тя не спи, бидейки, все едно ме няма. Продължавам да опитвам и да опитвам, докато изведнъж заварвам себе си и нея в мрак. Та оглеждам се и разбирам, че слънцето е залязло. Мадам Мина се смее, а аз се обръщам и се вглеждам в нея. Сега е напълно будна и никога не е изглеждала толкова добре след онази нощ в Карфакс, когато за пръв път влязохме в къщата на графа. Смайвам се и в този момент губя спокойствието си, но тя е толкова сияйна, нежна и внимателна към мен, че забравям всички страхове. Паля огън, понеже бяхме взели с нас дърва, а тя приготвя храна, докато аз разпрегна конете и ги завържа на завет за зоб. Когато по-късно се връщам при огъня, тя е приготвила вечерята ми. Тръгвам да ѝ помогна, но тя се усмихва и казва, че вече е привършила с яденето — била толкова гладна, че не могла да изчака. Това не ми харесва и имам страшни опасения, но се боя да не я изплаша, и затова запазвам мълчание. Тя ми поднася храната и вечерям сам, след това се завиваме с кожи, лягаме до огъня и аз ѝ казвам да спи, докато пазя. Скоро обаче забравям за бдението си и когато внезапно си спомням, че съм на пост, откривам, че тя лежи спокойна, но будна, и гледа към мен с искрящи очи. Един-два пъти още се случва същото, заспивам за дълго и се събуждам, преди да се съмне. Ставам и опитвам да я хипнотизирам, но уви, макар че тя притваря покорно клепки, не можа да се унесе. Слънцето се издига нагоре, нагоре и все по-нагоре и тогава сънят я навестява твърде закъснял, но толкова дълбок, че не може да се събуди. Наложи се да я вдигна и занеса, докато спи, в каретата, когато вече бях впрегнал конете и подготвил всичко. Мадам все още спи и докато сънят я е унесъл, изглежда по-жизнена и румена отпреди. Това не ми харесва. Страхувам се, страхувам се, как се страхувам! Страхувам се от всичко, дори да мисля, но трябва да продължа по пътя си. Залогът в тази игра е на живот и смърт или дори повече. Не бива да отстъпваме.