5 ноември, сутрин. Нека бъда конкретен във всичко, защото, въпреки че заедно сме виждали много необичайни неща, вие може отначало да помислите, че аз, Ван Хелзинг, съм луд — че многобройните ужаси и продължителното нервно напрежение най-накрая е помрачило ума ми.
Пътуваме непрестанно през целия изминал ден, приближавайки се към планините, като прекосяваме все по-дива и безлюдна земя. Простират се огромни зейнали бездни, много водопади и Природата сякаш чества свой собствен празник. Мадам Мина все още спи и продължава да спи. Въпреки че почувствах глад и го утолих, не успях да я събудя дори за храна. Започвам да се боя, че така, както е омърсена от кръщенето на Вампира, пагубната магия на това място тегнеше над нея. „Е, казах си аз, ако биде, че тя спи през целия ден, ще се наложи аз също да не спя през нощта“. Докато пътуваме по пътя, стар, неравен и несъвършен, сведох глава и заспах. Отново се събудих с чувство за вина и че е изминало време. Мадам Мина още спеше, а слънцето се беше снишило. Но всъщност имаше промяна във всичко. Намръщените планини изглеждаха по-далеч, а ние бяхме наближили върха на един стръмен хълм, на чието било имаше такъв замък, за какъвто Джонатан разказва в дневника си. Веднага се възрадвах и уплаших, защото сега, за добро или лошо, краят наближаваше.
Събудих мадам Мина и отново опитах да я хипнотизирам, но уви, беше напразно, докато не стана твърде късно. Тогава, преди големият мрак да се спусне над нас — понеже дори след заника небесата отразяваха скритото слънце върху снега и за известно време всичко бе обхванато от здрач, — аз изведох конете и ги нахраних на завет, доколкото успях да намеря такова място. След това паля огън и карам мадам Мина, вече будна и по-очарователна от всякога, да седне удобно до него посред одеялата си. Донесох готова храна, но тя не искаше да се храни, като каза просто, че не чувства глад. Не я насилвам, понеже зная за нежеланието ѝ. Аз обаче се храня, защото по необходимост трябва да имам сили за двама. Със страх от онова, което може да се случи, нарисувах един кръг, толкова голям, за нейно спокойствие, около мястото, където мадам Мина седеше, а върху него сложих малко от нафората и я натроших хубаво, така че всичко да бъде добре защитено. През цялото време тя седеше скована — толкова скована, колкото някой мъртъв, и пребледняваше все повече, докато снегът се оказа не по-бял, като не отрони и дума. Но когато се доближих, тя се притисна към мен и долових, че нейната клета душа кара тялото ѝ да се тресе от глава до пети, а конвулсиите бяха такива, че накараха сърцето ми да се свие болезнено. Тъй като исках да изпробвам на какво е способна, когато по-късно се поуспокои, ѝ казах:
— Няма ли да се приближите до огъня?
Тя се изправи покорно, но щом направи една крачка, спря и застана като поразена.
— Защо не продължите? — попитах.
Тя поклати глава и като се върна назад, седна на мястото си. След това, докато гледаше към мен с очи като на човек, току-що станал от сън, тя каза само:
— Не мога! — и остана мълчалива.
Зарадвах се, защото знаех, че това, което тя не може, не е по силите и на никой от онези, които ни заплашват. Въпреки че има опасност за тялото ѝ, все още нейната душа беше защитена!
Скоро след това конете зацвилиха и започнаха да се мятат на въжетата си, докато не отидох да ги успокоя. Щом почувстваха дланите ми, те изцвилиха тихо сякаш от облекчение, близнаха ме по ръцете и за известно време мируваха. Много пъти през нощта отивах при тях, докато настъпи студеният час, в който цялата природа е замряла, и винаги присъствието ми бе успокоение за тях. В този момент огънят започна да гасне и мислех да го разпаля, защото вече снегът падаше на парцали, а с него се стелеше и мразовита мъгла. Дори в мрака имаше някакво сияние, каквото винаги искри над снега, а вихрушките и валмата мъгла сякаш приеха очертания на жени с одежди, които се влачеха по земята. Навсякъде тегнеше мъртва зловеща тишина, а конете цвилеха и се бяха свили, като че се страхуваха от най-лошото. Уплаших се — ужасни страхове, но след това ме обгърна чувство за сигурност от кръга, в който бях застанал. Започнах също да си мисля, че си въобразявам заради нощта, мрака, вълнението, през което бях преминал, и всички ужасни тревоги. Сякаш спомените ми за всички страховити преживявания на Джонатан ме мамеха, защото снежинките и мъглата започнаха да се реят и кръжат наоколо, докато за миг успях да зърна неясните очертания на онези жени, които са искали да го целуват. Тогава конете се присвиха още повече и изстенаха от ужас, както хората правят, щом почувстват болка. Дори лудостта на уплахата ги отмина и не им позволи да избягат. Страхувах се за моята скъпа мадам Мина, когато тези неземни силуети приближиха до окръжността. Погледнах към нея, но тя седна спокойно и ми се усмихна. Когато щях да пристъпя към огъня, за да го подхраня, тя ме хвана, дръпна ме назад и прошепна с глас, който сякаш бях чул в съня си, толкова беше унил: