Едно от писмата беше адресирано до Самюъл Ф. Билингтън, „Кресънт“ №7 в Уитби, другото — до Herr Лойтнер във Варна, третото беше до „Каутс & Ко.“85 в Лондон и четвъртото — до Herren Клопщок & Билройт, банкери, в Будапеща. Второто и четвъртото не бяха запечатани. Тъкмо щях да ги разгледам, когато бравата помръдна. Отпуснах се отново назад, като едва успях да върна писмата на местата им и да отворя отново книгата, преди графът да влезе с още едно писмо в ръка. Той взе останалите от масата и внимателно им залепи марки. След това се обърна към мен и каза:
— Вярвам, че ще ми простите, но имам много работа за вършене тази вечер, при това поверителна. Ще откриете всичките си досегашни удобства, надявам се.
На вратата той се обърна и след кратко мълчание добави:
— Нека ви посъветвам, скъпи млади приятелю, не, нека най-сериозно ви предупредя, че дори да се наложи да напуснете тези покои, не бива по каквито и да е причини да заспивате другаде в замъка. Той е стар, изпълнен с много спомени, а неразумните, заспали не където трябва, ги очакват кошмари. Внимавайте! В случай че сега или по друго време сънят ви надвие или е възможно да го стори, побързайте към собствената си спалня или насам, защото така почивката ви ще е необезпокоявана. Но ако не внимавате, тогава…
Той завърши зловещо, потривайки ръце, все едно ги мие.
Бързо разбрах какво означава това. Само не бях сигурен дали има по-ужасен сън от чудовищната, страховита пелена на мрак и тайнственост, която сякаш ме обгръщаше.
По-късно. Потвърждавам последните си думи отвъд всякакво съмнение. Никъде не бих се побоял да заспя, стига той да не е там. Закачих разпятието върху таблата на леглото си, където и ще си остане — предполагам, че така почивката ми ще бъде лишена от сънища. Когато той си тръгна, отидох в стаята си. След известно време, в което не дочух и звук, излязох и се изкачих по каменното стълбище към помещението с гледка на юг. За разлика от задушаващата тъмнина на вътрешния двор в онези обширни простори се долавяше някаква свобода, макар и да бе недостижима за мен. Гледайки навън, осъзнавах, че наистина съм в затвор, и почувствах жажда за глътка свеж въздух, дори изтръгнат от нощта. Започвам да усещам, че тези безсънни нощи ми се отразяват зле. Съсипват нервите ми. Стряскам се от собствената си сянка и съм изпълнен с всякакви ужасяващи фантазии. Бог ми е свидетел, грозните ми страхове за това прокълнато място са основателни! Гледах навън към прелестната шир, окъпана в ефирно жълта лунна светлина, докато не се проясни почти като през деня. Далечните хълмове се стопяваха в нежната светлина, а сенките в долините и клисурите се превърнаха в кадифена тъмнина. Девствената красота ме разведри. Във всяка моя глътка въздух имаше спокойствие и утеха. Щом се надвесих от прозореца, погледът ми улови нещо, което се движеше един етаж по-долу и малко вляво от мен точно откъдето ми се струваше, според подредбата на помещенията, че следва да се намират прозорците на графа. Прозорецът, пред който стоях, беше висок и дълбок86, с каменен мулион87 и макар повреден от лошото време, все още беше цял. Несъмнено рамката я нямаше отдавна. Дръпнах се зад каменната зидария и внимателно надникнах навън.
Видях главата на графа да се подава от прозореца. Не видях лицето, но го познах по тила и движението на гърба и ръцете. Нямаше как да сбъркам дланите, които имах толкова много удобни случаи да наблюдавам. В началото ме обзе любопитство и дори лека насмешка — учудващо е колко малко е нужно на човек, за да се заинтригува и разведри, когато е в положението на затворник. Чувствата ми обаче преминаха в отвращение и ужас, щом тялото му бавно се подаде навън и запълзя надолу по стената на замъка над чудовищната бездна с главата надолу, а плащът му се вееше около него подобно на огромни криле. Първоначално не можах да повярвам на очите си. Помислих, че това е илюзия на лунните лъчи, някаква необичайна игра на сенките, но не откъснах поглед — не можеше да има грешка. Пръстите на ръцете и краката му се впиваха в ръбовете на камъните, оголени от хоросана под натиска на годините, и така, използвайки всяка издатина и неравност, той се придвижваше със значителна скорост точно както гущер лази по стена.
85
„Каутс & Ко.“ — британска банка, основана 1692 г. и съществуваща до днес. Хенри Ървинг често е водил кореспонденция с нея, тъй като тя е обслужвала театър „Лицеум“ в годините, когато Стокър е бил негов управител. Различни писма, често с почерка на автора на „Дракула“, но носещи подписа на Ървинг, могат да бъдат прочетени на
86
Дълбок прозорец — прозорец, който е поставен в ниша. Ако дълбочината му е достатъчно голяма, тя може да се използва като стол, легло или бюро.
87
Мулион — вертикален елемент от камък, дърво или метал, който разделя прозорец, врата или друг отвор в стена на отделни части, наречени касети.