— Не! Не! Не излизайте навън. Тук сте в безопасност!
Аз се обърнах към нея, погледнах я в очите и казах:
— А вие? Точно за вас се боя!
При това тя се засмя — един тих, неестествен смях, и каза:
— Страхувате се за мен! Защо за мен? Никой на света не е в по-голяма безопасност от тях, колкото съм аз.
Докато размишлявах над значението на думите ѝ, от повея на вятъра пламъкът да подскочи и забелязах червения белег на челото ѝ. Уви, тогава разбрах! Не бях ли осъзнал, скоро щях да науча, защото кръжащите силуети от мъгла и сняг се приближиха, но продължиха да се придържат извън Свещения пръстен. Тогава те започнаха да се материализират, докато — ако Господ не е отнел разсъдъка ми, понеже ги видях с очите си — пред мен стояха наистина от плът същите три жени, които Джонатан е видял в стаята, когато те поискали да целуват шията му. Познах поклащащите се заоблени форми, искрящите безжалостни очи, белите зъби, рубинения цвят на сладострастните устни. Те непрестанно се усмихваха на клетата скъпа мадам Мина и докато смехът им се носеше в тишината на нощта, сплетоха ръце, посочиха към нея и казаха с онези толкова сладки звънливи гласове, които Джонатан казва, че носят натрапчивата сладост на чаши с вода:
— Ела, сестрице. Ела при нас. Ела! Ела!
В уплахата си се обърнах към моята клета мадам Мина и сърцето ми подскочи от радост като пламък, ех, защото страхът в милите ѝ очи, отвращението, ужасът нашепна на душата ми история, изпълнена с надежда. Слава Богу, тя все още не беше една от тях. Сграбчих една цепеница, която беше до мен, и като извадих малко от нафората, тръгнах към огъня и се приближих до жените. Те отстъпиха пред мен и се засмяха злокобно. Подсилих огъня и не се изплаших, защото знаех, че сме защитени в нашето убежище. Не можеха да ме доближат, докато съм въоръжен така, нито пък мадам Мина, стига да останеше в кръга, който тя не можеше да напусне също колкото и те не можеха да влязат в него. Конете престанаха да цвилят и се отпуснаха застинали на земята. Снегът нежно се сипеше върху тях и все повече побеляваха. Разбрах, че за клетите животни няма да има повече страх.
Останахме така, докато руменината на зората падна през снежния сумрак. Бях обезсърчен и уплашен, съкрушен и ужасен, но щом това красиво слънце започна да изкачва хоризонта, животът отново се върна в мен. С първите лъчи на зората злокобните силуети се стопиха във вихрушката от мъгла и сняг. Валмата от призрачна сивота се отдалечиха към замъка и изчезнаха.
С пукването на зората несъзнателно се обърнах към мадам Мина с намерение да я хипнотизирам, но тя внезапно се отпусна в дълбок сън, от който не успях да я разбудя. Опитах, въпреки че спеше, но тя не отвърна по никакъв начин, абсолютно никакъв и денят настъпи. Все още се боя да помръдна. Накладох огъня и видях конете. Всички бяха мъртви. Днес имам много за вършене тук. Ще продължа да чакам, докато слънцето се вдигне високо, понеже може би ще се наложи да отида на места, където неговата светлина, дори помрачена от сняг и мъгла, ще бъде защита за мен.
Ще подкрепя мен със закуска и след това — към страховитите ми задължения. Мадам Мина все още спи и слава Богу, сънят ѝ е спокоен…
4 ноември, следобед. Злополуката с катера беше ужасна. Ако не беше тя, щяхме отдавна да сме настигнали лодката и досега моята скъпа Мина вече да бъде свободна. Страхувам се да мисля за нея, залутана сред чукарите около онова злокобно място. Взехме си коне и продължаваме по следата. Пиша това, докато Годълминг се приготвя. Носим оръжията си. Циганите трябва да внимават, ако имат намерение да се бият. Ех, ако можеха Морис и Сюърд да бъдат с нас. Трябва само да се надяваме! Ако не пиша повече, сбогом, Мина! Бог да те благослови и закриля.