5 ноември. На разсъмване видяхме пред нас група цигани, забързани откъм реката с техния leiter-wagon. Те се скупчиха около него и се втурнаха напред, сякаш някой ги гонеше. Снегът се сипе леко, а във въздуха витае необичайно напрежение. Може само така да ни се струва, но унинието е особено. Чувам отдалечен вой на вълци. Снегът ги принуждава да слязат от планините. Опасностите ни дебнат от всички страни. Конете са почти готови и скоро тръгваме. Състезаваме се със смъртта. Само Господ знае чия, къде, какво, кога и как ще се случи…
5 ноември, следобед. Поне съм с всичкия си. Благодаря на Бога за тази милост въпреки обстоятелствата, макар че да докажа това, беше страховито. Когато оставих мадам Мина да спи в Свещения пръстен, поех към замъка. Ковашкият чук, който взех в каляската от Варещи, ми бе полезен. Въпреки че всички врати бяха отворени, ги избих от ръждясалите панти, за да не се затворят поради нечии зли намерения или лошо стечение на обстоятелствата и така, като съм вътре, да остана затворен. Тук ми послужи горчивият опит на Джонатан. По спомен от дневника му намерих пътя за стария параклис, понеже знаех, че там са задачите ми. Въздухът беше задушен, сякаш се носеше някакво сернисто изпарение, което понякога ме замайваше. Или ушите ми бучаха, или чувах в далечината воя на вълци. След това замислих мен за моята скъпа мадам Мина и се оказах в ужасно положение. Дилемата ме постави между патова ситуация.
Нея не посмях да я взема на това място, а вместо това я оставих, защитена от Вампира в Свещения пръстен, и все пак дори там биха я застигнали вълците! Склонявам сам себе си, че работата ми е тук, а колкото до вълците, трябва да се примирим, ако такава бяха Божията воля. При всяко положение отвъд бе само смъртта и свободата. Така избрах за нея. Беше ли само за мен, изборът щеше да е лесен: търбухът на вълка е по-добър за почивка, отколкото гробът на Вампира! Затова реших да продължа с работата си.
Знаех, че там имаше поне три гроба за дирене — обитавани гробове. Затова търсих и търсих и намерих един от тях. Тя се бе унесла във вампирския си сън, тъй изпълнена с живот и сладострастна красота, че потрепнах, макар да бях дошъл за убийство. Ах, не се съмнявам, че в старите времена, когато са ставали такива неща, не един мъж, предприел задача, подобна на моята, е открил, че няма нито сърце, нито сили за нея. И така той отлага, отлага, отлага, докато първичната красота и очарование на разблудната немъртва са го хипнотизирали и той остава все така, докато дойде залезът и вампирският сън завърши. Тогава пленителните очи на прелестната жена се отварят и поглеждат с любов, а чувствените устни го даряват с целувка… и мъжът е безсилен. И там остава още една жертва на вампирската прегръдка, още някой се влива в зловещите и страховити редици на немъртвите!…
Със сигурност излъчва някаква прелест, щом се разчувствам единствено от присъствието на някой като нея дори така, както лежи в гробница, порутена от времето и покрита с вековен прах, макар да бидеше онази отвратителна миризма, която витаеше в леговищата на графа. Да, аз бях разчувстван — аз, Ван Хелзинг, въпреки всичките ми намерения и мотиви за омраза — аз бях разчувстван от жажда да отлагам, която сякаш вцепеняваше съзнанието ми и задушаваше душата ми. Може би беше, защото естествената нужда от сън и необичайната угнетеност на въздуха започваха да ме надвиват. Със сигурност се унасях в сън, сън с отворени очи на някой, който се намира под въздействието на сладостна омая, когато през смразеното от сняг пространство долетя един продължителен немощен плач, така изпълнен със скръб и жал, че ме пробуди като да бе вой на рог. Защото това, което чух, бе гласът на моята мила мадам Мина.
Тогава отново пристъпих към ужасната си задача и докато отмествах капаците на гробниците, открих още една от сестрите — другата смугла. Не посмях да се спра и да я погледам, както бях направил с другарката ѝ, за да не започна отново да се омайвам, а вместо това продължих да търся, докато най-накрая не открих в една висока пищна гробница, като че направена за някоя любима, онази друга светлокоса сестрица, която също като Джонатан бях видял да се събира от атомите на мъглата. Тя бе тъй прелестна на вид, толкова обаятелно сияйна, толкова безкрайно сластна, че инстинктът на мъж в мен, който предизвиква някой от моя пол да обича и закриля някой от нейния, накара в главата ми да нахлуят безредно нови чувства. Но слава Богу, че душевното стенание на моята скъпа мадам Мина не бе заглъхнало в ушите ми и преди чародейството да засили влиянието си над мен, се бях устремил към безумната си задача. До този момент, доколкото можех да преценя, бях претърсил всички гробници в параклиса и понеже през нощта около нас имаше само три от тези немъртви фантоми, приех, че не съществуват други. Видях една огромна гробница, по-царствена от всички останали. Беше грамадна и с величествени размери. На нея имаше само една дума: