Значи това беше немъртвешкият дом на Краля вампир, властелин на толкова много други, подобни нему. Неговата празнота красноречиво потвърждаваше подозренията ми. Преди да върна онези жени към същността им на мъртви души, като свърша зловещата си работа, поставих малко от нафората в гробницата на Дракула и така го прокудих от нея като немъртъв завинаги.
Тогава започнах страховитата си задача и я презрях. Беше ли само една, щеше да е сравнително лесно. Но три! Да се връщам към това още два пъти, след като бях преминал през един зловещ подвиг, защото ако с милата госпожица Луси беше ужасно, какво ли щеше да бъде с тези непознати, които бяха оцелели векове и събрали сили през изминалите години, които, ако можеха, щяха да се борят за отвратителните си животи…
Ех, приятелю мой Джон, това бе касапска работа. Ако мислите за другите починали и за живите, които са покрити с подобна пелена от страх, не ми даваха сили, нямаше как да продължа. Треперя, треперя дори сега, въпреки че докато всичко свърши, слава Богу, запазих самообладанието си. Ако не бях видял покоя на първо място и щастието, което се разстла върху нея тъкмо преди сетния момент като въплъщение на една спечелена душа, не бих могъл да продължа с това клане. Нямаше да издържа ужасяващите стенания, когато колът влезе на мястото си, проникна в гърчещото се тяло и кървавата пяна изби по устните. Щях да избягам от страх и да оставя работата си недовършена. Но всичко приключи! А клетите души вече мога само да съжалявам и оплаквам, като се сетя за тях, и трите спокойни в своя пълен мъртвешки сън миг преди да изчезнат. Защото, приятелю Джон, ножът ми едва беше отделил главата на всяка, преди цялото тяло да се размекне и превърне в обикновен прах, като че смъртта, която е трябвало да ги застигне векове по-рано, най-накрая сложи ръка върху тях и отчетливо заяви „Аз съм тук!“.
Преди да напусна замъка, така запечатах входовете му, че никога повече графът да не влезе немъртъв там.
Когато пристъпих в кръга, където мадам Мина спеше, тя се събуди и като ме видя, извика от болка, че съм преживял твърде много.
— Елате — каза тя, — да си тръгваме от това презряно място! Нека отидем да посрещнем съпруга ми, който, зная, идва към нас.
Тя изглеждаше бледа, изпита и слаба, но очите ѝ бяха бистри и блестяха с жар. Останах доволен, че я виждам болна и пребледняла, защото бях изпълнен с пресни спомени за руменината на вампирките в ужасния им сън.
И така с вяра и надежда, но все още обгърнати от страх, тръгваме на изток, за да посрещнем приятелите ни — и него, за чието пристигане мадам Мина казва, че вече знае.
6 ноември. Беше късно следобед, когато заедно с професора поехме на изток, откъдето знаех, че ще дойде Джонатан. Не бързахме, въпреки че пътят минаваше по стръмен склон, защото се налагаше да носим с нас тежки одеяла и наметки. Не посмяхме да поемем риска да останем без топлина на студа и снега. Трябваше да вземем също и част от провизиите си, понеже се намирахме в истинска пустош и засега, доколкото виждахме през сипещия се сняг, нямаше и следа от местни жители. Когато извървяхме около миля, се уморих от тежкия преход и седнах да си почина. Тогава погледнахме назад и видяхме къде ясните очертания на замъка Дракула се врязват в небето, защото бяхме в подножието на хълма, върху който той се издигаше, и виждахме Карпатите от много по-нисък ъгъл. Съзряхме го в цялото му величие, издигащ се цели хиляда фута от билото над стръмна пропаст, а обкръжаващите го близки планини бяха разделени от него с огромна на пръв поглед бездна. Имаше нещо диво и тайнствено в това място. Чувахме далечния вой на вълците. Не бяха близо, но екът, макар да долиташе приглушен от сподавящия го снеговалеж, беше страховит. От начина, по който д-р Ван Хелзинг се оглеждаше наоколо, разбрах, че опитва да намери някое стратегическо място, където ще бъдем по-защитени в случай на нападение. Неравният път се спускаше все по-надолу. Можехме да го проследим, въпреки натрупалия сняг.