След малко професорът ми направи знак, затова станах и отидох при него. Беше намерил чудесно място, нещо като естествена кухина в една скала с отверстие като вход между два огромни камъка. Той ме хвана за ръката и ме поведе навътре:
— Вижте — каза той, — тук ще бъдете на завет! И ако вълците дойдат, мога да се изправя срещу тях един по един.
Той внесе вътре кожите ни, направи за мен уютно гнезденце, и след като извади част от провизиите, настоя да се храня. Но не можех. Беше ми противно дори да опитам, колкото и да исках да го зарадвам. Той доби скръбен вид, но не ме укори. Като извади бинокъла си от куфара, застана на върха на скалата и започна да обхожда с поглед хоризонта.
— Вижте! Мадам Мина, вижте, вижте! — извика той внезапно.
Качих се на скалата до него. Той ми подаде бинокъла и посочи. Снегът вече се сипеше по-силно и бурният вятър го превръщаше в свиреп вихър. Имаше обаче моменти, в които снежните виелици прекъсваха, и можех да обхвана с поглед околността. От височината, на която бяхме, се виждаше на голямо разстояние и надалеч, отвъд бялата снежна пустиня, забелязах черната ивица на реката, която се къдреше по пътя си. Точно пред нас и не особено далеч — всъщност толкова близо, че се учудих как не ги бяхме видели, преди да дойдат, група яздещи мъже напредваха забързани. Между тях имаше каруца, дълъг leiter-wagon, който се клатеше наляво-надясно както кучетата махат с опашките си, при всяка неравност на пътя. Тъй като се открояваха на снега, по дрехите им разбрах, че са селяни или цигани.
На каруцата имаше огромен правоъгълен сандък. Сърцето ми подскочи, когато го видях, защото почувствах, че идваше краят. Следобедът вече наближаваше и добре знаех, че при залеза Нещото, сега приковано към затвора си, щеше да получи свобода отново и можеше чрез всеки от многобройните си образи да избегне преследването. Обърнах се към професора с уплаха. За мое удивление обаче той не беше там. Миг по-късно го видях по-надолу. Той рисуваше кръг около скалата също както снощи, когато си намерихме подслон. Щом го завърши, отново застана до мен и каза:
— Поне вие ще сте в безопасност от него!
Той взе бинокъла от мен и при следващото затишие на снега разгледа цялото пространство под нас.
— Погледнете — каза той, — напредват с все сила. Пришпорват конете с камшици и галопират възможно най-бързо — той замлъкна и заговори глухо. — Надпреварват се със залеза. Може би сме закъснели. Да бъде волята Божия!
Нов заслепяващ снежен пристъп се спусна и целият пейзаж потъна в него. Скоро обаче отмина и докторът отново насочи бинокъла си към равнината.
— Вижте! Вижте! Вижте! — долетя внезапният му вик. — Погледнете, двама конници ги следват бързо, изкачвайки се от юг. Трябва да са Куинси и Джон. Вземете бинокъла. Погледнете, преди снегът да закрие всичко!
Взех го и погледнах. Двамата мъже може би бяха д-р Сюърд и г-н Морис. Знаех, че при всяко положение нито един от тях не беше Джонатан. В същото време бях сигурна, че той не беше далеч. Докато се оглеждах наоколо, видях северно от приближаващата група още двама мъже, яздещи с главозамайваща скорост. Бях убедена, че единият от тях е Джонатан, а другия взех, разбира се, за лорд Годълминг. Те също преследваха хората с каруцата. Когато казах на професора, той извика ликуващ като ученик и след като се загледа съсредоточено, докато снежната вихрушка закри напълно гледката, постави своя уинчестър, насочен към камъка при входа на заслона ни, готов за стрелба.
— Те всички приближават — каза той. — Когато моментът настъпи, циганите ще ни обкръжат от всички страни.
Подготвих револвера си под ръка, защото, докато говорехме, воят на вълците се засили и приближи. Когато снежната буря утихна за миг, погледнахме отново. Беше нетипично да видиш как снегът пада на такива големи парцали наоколо, а отвъд него слънцето сияеше все по-ярко и по-ярко, докато захождаше към отдалечените планински върхове. Обхождайки с бинокъла си всички посоки, тук-там забелязах точки, които се движеха поотделно, по двойки, тройки и в по-големи групи — вълците се събираха за своята плячка.
Докато чакахме, всяка секунда се точеше като век. Вятърът напираше свирепо, а снежният вихър яростно фучеше срещу нас. Случваше се да не различаваме нищо и на педя разстояние, но друг път, когато свистящият вятър се носеше около нас, сякаш прочистваше въздушното пространство наоколо, така че виждахме надалеч. Напоследък така привикнахме да следим за изгрева и залеза, че сравнително точно знаехме кога ще настъпят. Явно не след дълго слънцето щеше да се скрие. Трудно беше за вярване, че по собствено наблюдение бяхме чакали по-малко от час в скалистия ни заслон, преди отделните групи да настъпят към нас. Сега вятърът навяваше неотклонно от север все по-яростно и пронизващо. На пръв поглед той разпръсна снежните облаци от нас, защото снежинките прехвърчаха случайно. Ясно различавахме хората от всяка група, преследваните и преследвачите. Наистина странно, но първите сякаш не съзнаваха или не ги беше грижа, че някой е по петите им, ала въпреки това изглежда удвоиха скоростта си, докато слънцето потъваше все повече към планинските върхове.