Докато го наблюдавах, очите му съзряха спускащото се слънце и погледът им на омраза се смени с тържествуване.
Но в същия миг големият нож на Джонатан замахна с блясък. Изпищях, когато видях как той се врязва в гърлото му, докато в същия миг бауито на г-н Морис пронизва сърцето.
Като по чудо пред очите ни и почти колкото за един дъх цялото тяло се превърна в прах и изчезна от погледа ни.
Ще съм благодарна до края на живота си, че дори в този сетен миг на лицето му имаше изражение на покой, каквото никога не си бях представяла, че може да се изпише върху него.
Сега замъкът Дракула се извисяваше на червеното небе и всеки камък от изпочупените му зъбери беше очертан от светлината на залязващото слънце.
Като решиха, че по някакъв начин ние сме причината за свръхестественото изчезване на мъртвия мъж, циганите се обърнаха и побягнаха, яздейки, като че да запазят животите си. Тези, които нямаха коне, скочиха на своя leiter-wagon и извикаха на другите да не ги изоставят. Вълците, които бяха отстъпили на безопасно разстояние, веднага ги последваха и ни оставиха сами. Г-н Морис, който се беше свлякъл на земята, се надигна на лакът, държейки ръка, притисната на хълбока. Кръвта все още бликаше между пръстите му. Втурнах се към него, защото Свещеният пръстен вече не можеше да ме задържи. Двамата лекари направиха същото. Джонатан коленичи зад него и раненият мъж облегна назад главата си върху рамото му. Като въздъхна, с немощен жест той пое ръката ми в неокървавената си длан. Сигурно бе забелязал скръбта по лицето ми, защото се усмихна и каза:
— Щастлив съм само за това, че бях от полза! О, Боже! — извика той внезапно, като с голямо усилие седна и посочи към мен. — Струваше си да умра за това! Вижте! Вижте!
Слънцето вече се беше спуснало точно над планинските върхове и червеният блясък падаше върху лицето ми, обливайки го с рубинена светлина. Като един мъжете се свлякоха на колене и дълбоко искрено „амин“ се отрони от всички тях, щом проследиха с поглед пръста му. Умиращият каза:
— Да благодарим на Бог, че нищо не е било напразно! Вижте! Снегът не е по-чист от челото ѝ! Проклятието отмина!
И за наша безкрайна мъка с усмивка и в покой загина един доблестен джентълмен.
Бележка
Преди седем години всички минахме през ада и мисля, че щастието, което сполетя някои от нас по-късно, е добре заслужено след мъките, които изживяхме. Допълнителна радост за мен и Мина е, че рожденият ден на момчето ни е същият, в който Куинси Морис загина. Майка му тайно вярва, че част от духа на смелия ни приятел е преминал в него. Сигурен съм в това. Имената му свързват заедно всички мъже от малката ни група, но го наричаме Куинси.
Това лято си направихме пътешествие до Трансилвания и посетихме местата, които бяха и още са изпълнени за нас с толкова живи и страховити спомени. Не беше за вярване, че нещата, които някога видяхме със собствените си очи и чухме с ушите си, са били истина. Всички следи за случилото се бяха изличени. Замъкът стоеше както преди, издигащ се високо над запустелия пейзаж.
Когато се върнахме вкъщи, разговаряхме за някогашните времена, към които можем да погледнем назад, без да съжаляваме, понеже и Годълминг, и Сюърд са щастливо женени. Взех записките от касата, където бяха стояли през цялото време след завръщането ни от толкова отдавна. Бяхме поразени от обстоятелството, че в целия куп материали, от които се състоят записките, едва ли има и един автентичен документ. Всички те са просто грамада напечатани листове, като изключим последните дневници на Мина, Сюърд и моя и паметните бележки на професора. Дори да искахме, трудно бихме убедили някого да ги приеме като доказателство за една толкова безумна история. Ван Хелзинг обобщи всичко, докато държеше момчето ни на коляното си:
— Не ни трябват доказателства. Не искаме никой да ни вярва! Един ден това момче ще разбере каква смела и доблестна жена е неговата майка. Вече познава милувката и любящата ѝ грижа. По-нататък ще научи защо някои мъже са я обичали толкова, че да рискуват всичко за нейното добро.
ДЖОНАТАН ХАРКЪР
Приложения
„Гостът на Дракула“ е непубликувана до 1914 г. част от романа „Дракула“. „Тя беше отрязана заради дължината на книгата и може да се окаже интересна за многобройните читатели на най-забележителната творба на моя съпруг“, завява Флорънс Стокър в предговора на посмъртния едноименен сборник с разкази на ужаса от Брам Стокър. Предварителните бележки по романа също сочат, че това е непубликуваната му първа глава. Като разказ е излизала и под името „Проклятието на Дракула“. В редактиран и преработен вариант на Питър Хейнинг тя е известна и със заглавията „Дъщерята на Дракула“, „Валпургиева нощ“ и „Сън в дома на мъртвите“.