Когато тръгнахме на път, слънцето грееше ярко над Мюнхен, а въздухът беше изпълнен с жизнерадостта на ранното лято. Тъкмо преди да потеглим, Herr Делбрюк (maître d’hôtel484 на „Quatre Saisons“485, където бях отседнал) слезе без шапката си до каретата и след като ми пожела приятно пътуване, каза на кочияша, докато все още държеше дръжката на вратата:
— Не забравяйте да се върнете преди мръкнало. Небето изглежда светло, но северният вятър носи мраз, който нашепва за внезапна буря. Сигурен съм обаче, че няма да закъснеете — тук той се усмихна и добави: — защото знаете коя нощ е тази.
Йохан отвърна решително „Ja, mein Herr“486 и като докосна шапката си, побърза да потегли. Когато излязохме от града, му направих знак да спрем и попитах:
— Кажете ми, Йохан, коя е тази нощ?
Той се прекръсти и отвърна пестеливо:
— Walpurgis nacht487.
След това извади своя тежък старомоден немски сребърен часовник, същински топуз, и го загледа със сбърчени вежди, а раменете му тръпнеха от нетърпение. Разбрах, че това е начинът да възрази благовъзпитано на излишното забавяне, и се отпуснах обратно в каретата, като му дадох знак да продължи. Той потегли бързо, за да навакса изгубеното време. Конете непрестанно мятаха глави и душеха подозрително из въздуха. В тези моменти често се оглеждах разтревожен. Пътят бе напълно открит, понеже се движехме по нещо като високо, брулено от вятъра плато. Докато напредвахме, забелязах отсечка, която не изглеждаше особено използвана и сякаш се спускаше през една малка криволичеща долина. Изглеждаше толкова приветлива, че въпреки възможността да подразня Йохан му извиках да спре. Щом дръпна юздите, му казах, че бих искал да продължи по пътя надолу. Оправданията му бяха какви ли не и често се кръстеше, докато говореше. Това някак предизвика любопитството ми, затова му зададох някои въпроси. С отговорите си опита да извърти нещата и непрестанно поглеждаше към часовника си в знак на протест.
— Е, Йохан — казах му накрая, — искам да продължа по този път надолу. Няма да ви карам да ме последвате, освен ако не желаете, но кажете ми защо не искате да дойдете, само това ме интересува.
Вместо отговор той се хвърли толкова бързо от капрата, че сякаш в същия миг се озова на земята. След това разтвори ръце умолително към мен и настоя да не тръгвам. В немския му имаше достатъчно примесен английски, за да проследя потока на мислите му. Постоянно изглеждаше, че ей сега ще ми каже нещо — тъкмо онова, което очевидно го смразяваше, но всеки път се спираше и произнасяше, докато се кръсти:
— Walpurgis nacht!
Опитах да споря с него, но беше трудно да убедя някого, чийто език не владея. Преимуществото определено бе на негова страна, защото, макар и да започваше на един много слаб и развален английски, винаги се развълнуваше и се впускаше в майчината си реч, а всеки път щом правеше това, поглеждаше към часовника си. Конете станаха неспокойни и задушиха из въздуха. В същия миг той силно пребледня и като ги загледа стреснато, внезапно се втурна напред, хвана ги за юздите и ги поведе на около двадесет фута. Последвах го и попитах защо направи това. В отговор той се прекръсти, посочи към мястото, което бяхме напуснали, изтегли каретата си към другия път, показвайки по този начин кръст, и каза първо на немски, а след това на английски:
— Погребаха го… този, дето уби себе.
Спомних си за стария обичай да погребват самоубийците на кръстопът.
— Ах! Разбирам, самоубийство. Колко интересно!
Но за Бога, не можех да разбера защо конете бяха изплашени.
Докато говорехме, чухме някакъв звук, нещо между скимтене и лай. Беше отдалечен, но конете станаха много неспокойни и Йохан с големи усилия ги усмири.
— Звучи като вълк… но пък няма вече вълци тук — каза той все така бледен.
— Няма? — казах въпросително. — Отдавна ли вълците не са били толкова близо до града?
— Отдавна, отдавна — отвърна той, — през пролетта и лятото, но със снега вълците бяха тук не толкова отдавна.
Докато милваше конете и се опитваше да ги умири, черни облаци се спуснаха внезапно над небето. Светлината отстъпи пред тях, а студеният вятър сякаш ни промуши. Само полъх и по-скоро бе предвестник по природа, а не самото явление, защото яркото слънце отново се показа. Йохан погледна под дланта на челото си към хоризонта и каза:
484
487