— Бурята от сняг, той идва преди отдавна.
След това погледна отново към часовника си и моментално, стискайки здраво юздите си — понеже конете все още риеха земята неспокойно и мятаха глави, — се изкачи на капрата, сякаш беше дошло време да продължим пътуването си.
Реших малко да поупорствам и не се качих веднага в каретата.
— Кажете ми — казах аз — за мястото, до което води пътят — и посочих надолу.
Той отново се прекръсти и промълви някаква молитва, преди да отговори:
— То е нечисто.
— Кое е нечисто? — запитах.
— Селото.
— Значи има село?
— Не, не. Никой не живее там стотици години.
Това жегна любопитството ми.
— Но вие казахте, че там имало село.
— Имаше.
— Къде е сега?
Веднага след този въпрос той се впусна в дълга история, в която немският и английският бяха така омесени един с друг, че не разбрах съвсем какво точно казва, но общо взето схванах, че много отдавна, преди стотици години, там са умирали хора и като ги положили в гробове, изпод пръстта започнали да долитат звуци. Изровили ги, а вътре мъжете и жените били обагрени с живот и устните им аленеели от кръв. И така, бързайки да спасят животите си (ах, и душите си! — тук той се прекръсти) тези, които останали, се разбягали по други места, където живите живеели, а мъртвите били мъртви вместо… вместо нещо друго. Той очевидно се боеше да произнесе последните думи. В течение на разказа вълнението му нарастваше все повече и повече. Сякаш въображението му го беше сграбчило и накрая го доведе до същински пристъп на страх: лицето му беше пребледняло, а той се потеше и трепереше, докато се оглеждаше наоколо, все едно очакваше появата на някакво ужасяващо привидение под ярките слънчеви лъчи, огряващи широкото поле. Най-накрая, в агония от безнадеждност, той извика:
— Walpurgis nacht! — и ми посочи към каляската, за да се кача.
Цялата ми английска кръв кипна от това и като се отдръпнах, му казах:
— Вие сте страхливец, Йохан… страхливец сте. Вървете у дома. Ще се върна сам. Разходката ще ми се отрази добре.
Вратата на каляската беше отворена. Взех от седалката дъбовия бастун, който винаги нося със себе си по време на излетите през почивните дни, затворих вратата, посочих назад към Мюнхен и казах:
— Вървете си у дома, Йохан… Walpurgis nacht не засяга англичаните.
Сега конете бяха по-непокорни отвсякога и Йохан се опитваше да ги удържи, докато трескаво ме умоляваше да не правя нещо толкова глупаво. Съжалих клетия човечец, защото беше силно загрижен, но в същото време не можах да сдържа смеха си. Английският му вече съвсем се беше изпарил. В тревогата си бе забравил, че единственият начин да го разбера е като говори езика ми, поради което забърбори на своя роден немски. Това взе да става малко досадно. След като му оказах посоката „Вкъщи!“, се обърнах, за да продължа надолу по кръстопътя към долината.
С отчаян жест Йохан обърна конете си към Мюнхен. Подпрях се на бастуна и погледнах след него. За известно време той караше бавно по пътя, но тогава върху билото на хълма се появи един висок и слаб мъж. Толкова можех да видя от това разстояние. Когато премина покрай него с конете, те започнаха да се изправят на задните си крака и да хвърлят къчове, а след това зацвилиха ужасени. Йохан не можеше да ги удържи. Те се понесоха надолу по пътя, препускайки бясно. Наблюдавах ги, докато се изгубиха в далечината, а след това потърсих с поглед непознатия, но се оказа, че той също е изчезнал.
С леко сърце завих надолу по страничния път през дълбоката долина, на което Йохан беше възразил. Не можех да забележа дори най-малка причина за това и вероятно съм повървял около два часа, без да мисля за времето или разстоянието и със сигурност без да се натъкна на човек или къща. Колкото до мястото, то бе същинско мъртвило, но не бях обърнал особено внимание на това, докато, завивайки по едно разклонение на пътя, се оказах в рехавите покрайнини на една гора. Тогава осъзнах, че пустотата на околностите, които бях преминал, ми беше повлияла, без да осъзная.
Седнах да си почина и се огледах наоколо. Порази ме, че беше значително по-хладно, отколкото в началото на разходката ми — сякаш наоколо се носеше ридаещ стон, придружен от някой и друг ек, отекващ високо над мен. Като вдигнах поглед, забелязах, че огромни гъсти облаци се носят бързо по небето от север към юг. В някакъв далечен въздушен пласт се зараждаха признаците на приближаваща буря. Беше ми малко студено и понеже помислих, че е защото не се движа след разходката, продължих нататък.