Местността, през която вървях сега, беше много по-живописна. Нямаше нищо забележително, което да откроиш с поглед, но във всичко цареше прелестно очарование. Почти напълно забравих за времето и си спомних за него едва когато сгъстяващият се сумрак ме обгърна и тогава се замислих как да намеря пътя към вкъщи. Светлината на деня си беше отивала. Въздухът беше хладен, а високо горе облаците пълзяха по-забележимо. Придружаваше ги някакъв далечен ехтящ звук. През него на интервали долиташе тайнствен вой, за който кочияшът беше казал, че е вълчи. За момент се поколебах. Бях заявил, че ще разгледам изоставеното село, затова продължих и след малко стигнах до обширна открита местност, обкръжена навсякъде от хълмове. Склоновете им бяха покрити с дървета, които се разстилаха надолу до полето, като изпъстряха с гъстаците си по-леките стръмнини и падини тук-там. Проследих с поглед лъкатушещия път и забелязах, че завива край един от най-гъстите шубраци и се губи зад него.
Докато го наблюдавах, хладен полъх изпълни въздуха и заваля сняг. Замислих се за безкрайното разстояние, която бях изминал през тази пуста местност, и побързах да си намеря подслон в гората отсреща. Небето притъмняваше все повече, а снегът се сипеше по-бързо и силно, докато земята пред мен и наоколо не се превърна в искрящ бял килим, чийто далечен край се губеше в неизвестността на мъглата. Тук пътят беше неравен и в полето границите му не бяха толкова забележими, колкото когато преминаваше през просеките, и след малко осъзнах, че съм се отдалечил от него, понеже твърдата му повърхност вече не беше под краката ми, а вместо това стъпалата ми потъваха в трева и мъх. Тогава вятърът стана по-силен и задуха с нарастваща мощ, докато накрая не бях принуден да тичам пред него. Въздухът стана леденостуден и въпреки че се движех, ми се отрази зле. Снегът вече падаше на парцали и се завърташе около мен на такива внезапни вихрушки, че едва държах очите си отворени. Небесата непрестанно се раздираха от ослепителни светкавици и при проблясъците им забелязах безброй дървета пред себе си, предимно тисове и кипариси, всички покрити с дебел сняг.
Скоро бях на завет между дърветата и оттам, сред царящата тишина, чувах как вятърът връхлита отвисоко. След малко мракът на нощта се сля с притъмнялото от бурята небе. Не след дълго стихията сякаш утихваше: вече прииждаше само на свирепи повеи и пристъпи. В такива мигове тайнственият вой на вълка звучеше, все едно беше подет от много подобни звуци наоколо.
От време на време през черните маси пълзящи облаци се процеждаше слаб лъч лунна светлина, който озаряваше простора и ми откри, че се намирам в покрайнините на гъста горичка от кипариси и тисове. Когато снегът спря да вали, излязох от заслона си, за да проуча мястото по-отблизо. Струваше ми се, че сред всички онези старинни съсипни, край които бях преминал, може и да открия някоя останала къща, която, макар и порутена, да ми даде подслон за известно време. Докато минавах край горичката, забелязах, че я опасва ниска ограда, и продължавайки напред, скоро попаднах на пролука в нея. Тук кипарисите образуваха алея, която водеше до квадратния силует на някаква постройка. Тъкмо обаче когато я съзрях, преминаващите облаци закриха луната и прекосих пътеката в мрака. Вятърът сигурно е станал по-студен, защото усещах как потръпвам, докато вървя, но имах надежда за подслон и продължих по пътя си слепешком.
Спрях, защото внезапно всичко утихна. Бурята беше преминала и може би в съзвучие с безмълвието на природата сърцето ми също сякаш замлъкна. Но това трая само за миг, защото ненадейно лунните лъчи пробиха през облаците, разкривайки ми гробище, а квадратният силует пред мен бе огромна и масивна мраморна гробница, бяла като снега, който я покриваше заедно с всичко наоколо. Светлината на месеца беше придружена от яростното стенание на бурята, която изглежда се разбушуваше отново с протяжен нисък вой като на много кучета или вълци. Това ме смути и изпълнен със страхопочитание, почувствах как студът малко по малко ме обгръща, докато накрая се вкопчи и в сърцето ми. След това, докато потокът лунна светлина все още обливаше мраморната гробница, халата отново показа, че набира нови сили, като че се връщаше по старите си дири. Погълнат от някакъв жив интерес, приближих гробницата, за да видя какво представлява и защо нещо подобно се издигаше само на такова място. Заобиколих я и над дорийската врата488 прочетох на немски:
488
Дорийска врата — има се предвид, че входът на гробницата е изграден в един от трите класически гръцки архитектурни стила.