Върху гробницата, като че пронизващ плътния мрамор — понеже постройката беше изградена от няколко колосални каменни блока — стърчеше огромен железен кол или прът. Отдръпнах се назад и видях изсечено с огромни руски букви:
Във всичко това имаше нещо толкова загадъчно и тайнствено, че ми прилоша и почувствах силна немощ. Вече започвах да съжалявам, че не бях последвал съвета на Йохан. Внезапно ме порази една мисъл, породена от мистериозните обстоятелства, която ме хвърли в ужасен потрес. Беше Валпургиевата нощ!
Валпургиевата нощ, когато според преданията на милиони хора дяволът броди по земята… когато гробовете се отварят и мъртвите излизат от тях, за да се скитат. Когато всички зли твари от земята, във въздуха и водата се събират да гуляят. Кочияшът старателно отбягваше точно това място. Това село бе мястото, обезлюдено от векове. Това беше мястото, където почива самоубиецът, а сега на това място аз бях останал сам — съвсем самичък, треперещ от студ и под саван от сняг със свирепата буря, надвиснала над мен! Трябваше да призова цялото си душевно спокойствие, цялата вяра, в която бях възпитан, и цялата си смелост, за да не ме смаже пристъпът на ужас.
В този миг ме връхлетя същинско торнадо. Земята се разтърси, сякаш хиляди коне профучаха по нея, и този път бурята носеше на ледените си криле не сняг, а огромни ледени късове, които заудряха толкова безмилостно, че сякаш ги запращаха ремъците на балеарски прашкари489 — град, който събори листа и клони и направи заслона на кипарисите също толкова безполезен, колкото ако стеблата им бяха сламки след жътва. Отначало се втурнах към най-близкото дърво, но скоро бях принуден да го изоставя и подирих единственото място, което можеше да ми осигури убежище — дълбокия дорийски вход на мраморната гробница. Там, свит до масивната бронзова врата, бях защитен до известна степен от ударите на ледените късове, понеже те политаха към мен само когато рикошираха в земята или мраморната стена.
Когато се облегнах на вратата, тя лекичко се открехна навътре. Дори заслонът на гробницата беше добре дошъл в тази безжалостна стихия и тъкмо щях да вляза вътре, когато една разклонена светкавица освети цялата небесна шир. В същия миг аз, човек от плът и кръв, видях, с очи обърнати към мрака на мъртвешкия дом, красива жена със закръглени страни и алени устни, която сякаш спеше върху един саркофаг. Когато гръмотевицата проеча отвисоко, все едно ме стисна ръката на великан и ме запрати вън насред бурята. Всичко стана толкова внезапно, че преди да го осъзная телом и духом, вече ме шибаха ледените късове. В същото време имах странното обсебващо чувство, че не съм сам. Погледнах към гробницата. Точно тогава просветна нов ослепителен блясък, който удари железния кол, стърчащ от гробницата, и през него се изля в земята, като порази и разби мрамора подобно на огнена стихия. Покойницата се изправи, агонизирайки, обгърната от пламъците и горчивият ѝ писък от болка бе сподавен от трясъка на гръмотевицата. Последното, което чух, беше тази кошмарна бъркотия от звуци, сякаш отново бях сграбчен от онази великанска хватка и захвърлен, докато ме биеше градушката, а във въздуха наоколо ехтеше воят на вълците. Накрая помня само неясна бяла движеща се маса, като че всички гробове, които ме обкръжаваха, бяха прогонили своите забулени в савани мъртъвци и те се приближаваха към мен през белите валма на сипещата се градушка.
Постепенно започнах да идвам в съзнание и тогава ме обзе кошмарно чувство на изтощение. За известно време не можех да си спомня нищо, но лека-полека започна да ми просветва. Краката ми изгаряха от болка и все още не бях успял да ги помръдна, сякаш се бяха парализирали. Усещах вледеняващо чувство на тила си и надолу по гръбнака, а ушите, също като краката ми, бяха вцепенени и непрестанно ме боляха, но в гърдите усещах топлина, която в сравнение с останалото бе приятна. Беше кошмар — физически кошмар, ако би могъл да се нарече така, понеже някаква голяма тежест затрудняваше дишането ми.
Този период на полулетаргия сякаш продължи вечно и докато е преминал, сигурно съм спал или загубил съзнание. Тогава почувствах гадене като в началото на морска болест и диво желание да се освободя от нещо, без да зная какво. Обгръщаше ме безкрайна тишина, все едно целият свят бе заспал или погинал, нарушавана единствено от тихото и тежко дихание на някакво животно близо до мен. Почувствах нещо топло и грапаво на гърлото си и тогава осъзнах ужасната истина, която смрази сърцето ми и накара кръвта да се качи в главата ми. Някакво голямо животно лежеше върху мен и ближеше врата ми. Страхувах се да помръдна, защото инстинктът за самосъхранение ме застави да лежа неподвижно, но звярът сякаш осъзна, че в мен вече има някаква промяна, защото повдигна глава. През миглите си видях над мен двете големи пламтящи очи на един гигантски вълк. Бели остри зъби проблясваха от зеещата червена паст, а противният му вонящ дъх ме обливаше.
489
Балеарски прашкар — най-известните прашкари наемници в древността са били тези от Балеарския архипелаг край днешна Испания. За разлика от повечето бойци, които са умеели да хвърлят с прашките си камъни от по 50-80 гр., те запращали срещу враговете си камъни с тегло до половин килограм. Това им спечелило прозвището „живи катапулти“.