Що за човек е това или що за същество се крие в човешка кожа? Чувствам, че уплахата от това кошмарно място ме надвива. Боя се, ужасно се боя, а не виждам изход. От всички страни ме обкръжават страхове, за които не смея и да помисля…
15 май. Още веднъж видях как графът излиза навън като гущер. Той се придвижи по диагонал няколкостотин фута надолу и силно наляво, а после потъна в някаква дупка или прозорец. Щом главата му се скри, се надвесих и се опитах да видя повече, но напразно — разстоянието беше прекалено голямо и не предоставяше подходящ ъгъл за наблюдение. Разбрах, че е напуснал замъка, и реших да се възползвам, за да разгледам повече от него, отколкото бях дръзвал дотогава. Върнах се обратно в стаята, взех лампата и една по една пробвах да отворя всички врати. Бяха заключени, както и очаквах, а ключалките им — относително нови. Слязох по каменното стълбище до залата, в която бях влязъл първоначално. Оказа се, че мога достатъчно лесно да дръпна резетата и да откача масивните вериги, но вратата беше заключена, а ключът липсваше! Вероятно е в стаята на графа. Трябва да следя кога ще е отключена, за да го взема и да избягам. Продължих, проучвайки щателно различните стълбища и коридори, и се опитвах да отворя вратите в тях. Една-две малки стаички в близост до залата бяха отворени, но в тях нямаше какво да се види освен стари мебели, прашасвали с векове и проядени от молци. Все пак накрая намерих една врата в най-горната част на стълбището, която, макар да изглеждаше заключена, поддаде леко при натиск. Опитах по-силно и забелязах, че всъщност не е заключена, а се противеше, защото пантите ѝ бяха поразхлабени и се бе отпуснала с цялата си тежест на пода. Имах възможност, която можеше да не получа отново, затова се напрегнах и след много опити я избутах колкото да успея да вляза. Сега се намирах в крило от замъка, което беше по-надясно от познатите ми стаи и етаж по-надолу. От прозорците виждах, че анфиладата88 е разположена по протежение на южната част от замъка, като последната стая гледаше едновременно на запад и юг. От тази и другата страна зееше огромна пропаст. Замъкът се извисяваше от ръба на величествена скала, съвършено непревземаем от три страни, а тук, където нито прашки и лъкове, нито кулверини89 могат да ги достигнат, се намираха огромни прозорци, осигурявайки светлина и спокойствие, иначе недостижими в една отбранителна позиция. На запад имаше обширна долина, а оттатък нея в далечината се издигаха връх след връх, огромни назъбени планински твърдини, отвесната скала, осеяна с офика и глог, чиито корени се вплитаха в пукнатините, пролуките и процепите по камъка. По всяка вероятност в отминали времена това крило от замъка е било предпочитано от дамите поради обзавеждането, което внушаваше повече комфорт, отколкото бях виждал досега. Прозорците бяха без завеси и жълтата лунна светлина, лееща се през ромбоидните касети90, освен че позволяваше дори да се видят цветове, смекчаваше вида на изобилния прах, който се стелеше навсякъде, и прикриваше в известна степен следите на времето и молците. Лампата ми не беше от голяма полза на брилянтната лунна светлина, но бях доволен, че съм я взел със себе си, защото в тук царуваше ужасна самота, която смразяваше кръвта ми и ме караше да настръхвам. Във всеки случай беше по-добре, отколкото да стоя сам в стаите, които намразих покрай посещенията на графа, и след като опитах да поозаптя нервите си, ме обля приятно спокойствие. И ето ме тук на малка дъбова маса, където вероятно в стари времена някоя почтена дама е съчинявала с много размишления и свян своето разкривено от трепереща ръка любовно писмо. Записвам стенографски в дневника си всичко, откакто го затворих за последно. Деветнайсети век безмилостно ни владее, но тук, освен ако сетивата не ме лъжат, отминалите векове са имали и имат сила, която простата „модерност“ не може да погуби.
По-късно: сутринта на 16 май. Боже, опази разсъдъка ми, защото друго не ми е останало. Безопасността ми и обещанията за нея са минало. Докато живея, се надявам само на едно — да не обезумея, ако, разбира се, вече не съм. Ако съм с всичкия си, ме влудява мисълта, че от всички противни неща, които се спотайват в това проклето място, графът най-малко ме ужасява, че мога да се уповавам само на него, макар и само докато съм му от полза. Боже всемогъщи! Милостиви Боже! Дари ме със спокойствие, отвъд него наистина безумие лежи91. Някои неща, които досега ме объркваха, започнаха да ми се изясняват. До този момент никога не съм разбирал какво е имал предвид Шекспир, когато неговият Хамлет казва:
88
Анфилада — група от стаи, подредени по права линия и свързани помежду си с врати, които лежат на една ос. Така от единия край на анфиладата може да се види другият. Този архитектурен похват се е използвал предимно през барока за замъци и дворци.
89
Кулверина — средновековен предшественик на мускета. По-късно названието се използва и за вид оръдие.
90
Ромбоидните касети — става дума за съставните стъклени елементи на касетиран прозорец, които са във формата на ромбове (подобно на шлифован диамант) и обикновено са свързани помежду си с олово, което прави стъклото цялостно. Този вид декорация е бил широко използван през епохата на Тюдорите в Англия.
91
„(…) отвъд него наистина безумие лежи.“ — Харкър перифразира О, натам безумие лежи! (пр. мой) — цитат от Шекспировата трагедия „Крал Лир“ (действие 3, сцена 4), за да съответства на неговото положение.