За още известно време не си спомням повече. Събуди ме тихо ръмжене, последвано от лай, който се повтаряше отново и отново. Тогава като че от много далеч дочух „Хей! Хей!“, сякаш заедно го викаха множество гласове. Надигнах предпазливо глава и погледнах натам, откъдето идваше звукът, но гробището препречваше погледа ми. Вълкът все още лаеше по онзи странен начин, когато около кипарисовата горичка премина някаква червеникава светлинка, която сякаш придружаваше гласовете. Те се приближиха, а животното залая по-бързо и силно. Страхувах се да не помръдна или да не издам някакъв звук. Червеният блясък приближаваше по бялата плащеница, която се стелеше в мрака наоколо. Тогава внезапно иззад дърветата се показа отряд конници, които яздеха в тръст и носеха факли. Вълкът се надигна от гърдите ми и тръгна към гробището. Видях как един от конниците (съдейки по фуражките и дългите им военни наметала, бяха войници) вдига карабината си и се прицелва. Един от другарите му го перна през ръцете и куршумът изсвистя над главата ми. Очевидно беше взел силуета ми за вълка. Друг проследи с мерника си животното, докато то се измъкваше, и последва изстрел. Тогава отрядът продължи напред в галоп — част от него към мен, а останалите последваха вълка, когато той изчезна сред прибулените със сняг кипариси.
Докато се приближаваха, опитах да помръдна, но бях безсилен, въпреки че виждах и чувах всичко, което се случваше наоколо. Двама или трима от войниците слязоха от конете си и коленичиха до мен. Единият повдигна главата ми и постави длан на сърцето ми.
— Добри новини, другари! — извика той. — Сърцето му все още бие!
Тогава сипаха малко бренди в гърлото ми и силата, която то ми даде, бе достатъчна, за да отворя напълно очи и да се огледам. Светлини и сенки играеха сред дърветата, а мъжете се викаха един друг. Те се събраха, надавайки изплашени възгласи, и светлините блеснаха, когато другите се стекоха безредно откъм гробището като обладани от зли духове. Когато онези, които бяха по-напред, се приближиха, хората около мен ги попитаха нетърпеливо:
— Е, намерихте ли го?
Отговорът скоро прокънтя:
— Не! Не! Тръгвайте бързо… бързо! Това не е място, където да се задържаме, особено в тази нощ!
— Какво беше? — този въпрос прииждаше във всички възможни интонации.
Отговорите бяха най-различни и всички неопределени, сякаш мъжете бяха подтиквани от някакъв общ импулс да говорят, но въпреки това и сдържани от също толкова силен страх да споделят мислите си.
— То… то… самото! — изломоти един, чийто разум съвсем се беше помрачил в този миг.
— Хем вълк… хем не точно вълк! — вметна друг, треперейки.
— Няма смисъл да го гоним без свещен куршум490 — отбеляза трети с по-сдържан тон.
— Добре ни послужи, задето излезе тая нощ! Наистина си заслужихме онези хиляда марки! — възкликна четвърти.
— Имаше кръв по счупения мрамор — каза друг след кратко мълчание, — няма как да е от светкавицата. Ами той… безопасен ли е? Погледнете му гърлото! Вижте, другари, вълкът е лежал върху него, за да пази кръвта му топла.
Офицерът погледна врата ми и отвърна:
— Добре е. Кожата не е пробита. Какво означава всичко това? Никога нямаше да го намерим, ако не беше лаят на вълка.
— Какво стана с него? — попита мъжът, който държеше главата ми и който изглеждаше най-малко смутен от групата, понеже дланите му бяха стабилни и не трепереха. На ръкава си имаше нашивка на дребен офицерски чин.
— Отишъл е в дома си — отговори един мъж с издължено пребледняло лице, който наистина трепереше от ужас, докато се оглеждаше боязливо наоколо. — Тук има достатъчно гробове, в които да почива. Хайде, другари, бързо! Да се омитаме от това проклето място.
Офицерът ме надигна, за да седна, докато произнасяше някаква заповед, и след това няколко души ме качиха на кон. Той скочи на седлото зад мен, обгърна ме с ръце, нареди да тръгваме и като извърнахме очи от кипарисите, се понесохме бързо във военен строй.
Понеже езикът ми беше все така неуслужлив, мълчах по принуда. Сигурно съм заспал, защото следващото нещо, което помня, е как стоя изправен, подпомогнат от по един войник от всяка страна. Почти се бе съмнало и от север червената резка на слънцето се отразяваше като кървава пъртина върху снежната пустош. Офицерът нареждаше на хората си да не казват нищо за онова, което бяха видели, освен че са открили някакъв непознат англичанин, пазен от грамадно куче.
490
Свещен куршум — в романа „Дракула“ Ван Хелзинг споменава, че свещеният куршум може да убие вампира. В своя монолог той говори все за неща, е които героите са се запознали преди това, но сцена с куршуми липсва. Това е още един остатък след отрязването на тази първа глава от романа. Подобна сцена на лов и дявол, въплътен във вълк, има и в споменатото в бел. към романа произведение на Дюма