— Куче! Това не беше куче — намеси се човекът, който беше изпаднал в силна уплаха. — Мисля, че зная какво е вълк, щом го видя.
— Казах куче — отвърна спокойно младият офицер.
— Куче! — повтори иронично другият. Очевидно смелостта му нарастваше с изгрева и като ме посочи, продължи: — Погледнете гърлото му. Това работа на куче ли е, господин офицер?
Неволно вдигнах ръка към врата си и когато го докоснах, извиках от болка. Мъжете се скупчиха край мен, за да погледнат, а някои дори се привеждаха от седлата си.
— Куче, както казах — отново се чу спокойният глас на младия офицер. — Ако кажем нещо друго, ще си спечелим само подигравки.
След това ме качиха на кон зад един от кавалеристите и се понесохме в околностите на Мюнхен. Тук се натъкнахме на отдалечаваща се карета, в която бях пренесен, и после ме откараха до Quatre Saisons — младият офицер ме придружаваше, докато един от войниците ни следваше на кон, а останалите тръгнаха към казармите си.
Когато пристигнахме, Herr Делбрюк се втурна толкова бързо надолу по стълбите да ме посрещне, че несъмнено е наблюдавал през прозореца. Той ме хвана за ръцете и ме въведе загрижено вътре. Офицерът отдаде чест и тъкмо понечи да си тръгне, когато схванах това негово намерение и настоях да дойде до покоите ми. Над чаша вино благодарих на него и смелите му другари, задето ме спасиха. Той отвърна скромно, че за него е било повече от чест, а Herr Делбрюк още в началото е уредил всичко, за да бъде възнаграден издирващият отряд. На това двусмислено изказване maître d’hôtel се усмихна, а офицерът се позова на дълга си и се оттегли.
— Но Herr Делбрюк — запитах аз, — защо и как така войниците тръгнаха да ме търсят?
Той сви рамене, сякаш в пренебрежение към собствения си принос, и отвърна:
— Имах късмета да получа позволение от началника на поделението, в което съм служил, да попитам за доброволци.
— Но как разбрахте, че съм се изгубил? — попитах аз.
— Кочияшът дойде тук с останалото от каретата си, която се обърнала при бягството на конете.
— Но разбира се, не бихте изпратили спасителен отряд от войници само по тази причина, нали?
— О, не! — отвърна той. — Ала още преди да пристигне файтонджията, получих тази телеграма от бояра, чийто гост сте.
Тук той извади съобщението от джоба си и ми го подаде, за да прочета:
Бистриц.
Пазете моя гост — за мен няма нищо по-скъпо от безопасността му. Ако му се случи нещо или се изгуби, не щадете средства да го откриете и да подсигурите спокойствието му. Той е англичанин и по тази причина е склонен към приключения. Често снегът, вълците и нощта са опасни. Не губете и секунда, ако заподозрете, че е в беда. Вашето усърдие е гарантирано от моето състояние.
Докато държах телеграмата, стаята сякаш се завъртя около мен и ако внимателният maître d’hôtel не ме беше подкрепил, щях да падна. Имаше нещо толкова странно във всичко това, нещо толкова неестествено и невъобразимо, което постепенно изгради у мен чувството, че съм награда в надпреварата между две враждуващи сили. Дори неясната мисъл за това сякаш ме вцепени. Определено ме закриляше някаква тайнствена сила. В критичния момент от една далечна страна беше пристигнало съобщение, което ме избави от бялата смърт и пастта на вълка.
Интервюто е взето от Джейн Стодърд, известна с псевдонима Лорна. Излиза от печат на 1 юли 1897 г. в „Бритиш Уикли“ на страница 187. На 25 юли същата година откъс е включен в статията „Английските писатели и техните книги“ в „Солт Лейк Трибюн“ на страница 19.
Един от най-интересните и завладяващи нови романи е „Дракула“ на г-н Брам Стокър. Той се спира на старите средновековни сказания за вампири, които не са били анализирани толкова брилянтно в никоя друга творба на английски. Сюжетът е разположен отчасти в Трансилвания и отчасти в Англия. Първи те четиридесет и пет страници, които представят дневника на Джонатан Харкър след напускането му на Виена до неговото решение да избяга от замъка Дракула, са ненадминати в съвременната белетристика по силата на необикновеното си внушение. Единствената книга, която, доколкото ми е известно, може да се сравнява с тях, е „Водите на Херкулес“ от Е. Д. Джерард491, която също се спира върху едно диво и малко познато лице на Източна Европа. Без да разкривам сюжета на историята, мога да кажа, че Джонатан Харкър, чийто дневник пръв представя графа вампир, е млад адвокат, изпратен от своя работодател в замъка Дракула, за да уреди покупката на къща и земя в Англия.
491
Е. Д. Джерард — псевдоним на Емили Джерард, чиято книга