защото сега, чувствайки се сякаш собственият ми разум се е смахнал или като че обзелата ме паника ще го помрачи окончателно, се обръщам към дневника си за утеха. Навикът да записвам всичко изчерпателно би трябвало да ми донесе покой.
Тайнственото предупреждение на графа от по-рано ме беше смразило, но когато мисля за него сега, се чувствам дори по-уплашен, защото в бъдеще той ще има страховита власт над мен. Ще се боя да подложа на съмнение която и да е негова дума!
След като приключих с бележките в дневника и за щастие прибрах тефтерчето и писалката в джоба си, се почувствах сънен. Спомних си за предупреждението на Дракула, но се изкуших да му се възпротивя. Желанието за сън ме беше завладяло, а заедно с него и упорството, което винаги е негов спътник. Нежната лунна светлина ме успокояваше, а просторът навън ми даде усещане за свобода, което ме ободри. Твърдо реших тази вечер да не се връщам в онези обладани от меланхолия стаи, а да спя тук, където някога дамите са прекарвали времето си, пеели и живеели честито, докато нежните им сърца са тъжали за възлюбените им далеч от тях, в разгара на безмилостни войни. Придърпах от единия ъгъл масивно канапе близо до ъгъла, така че докато лежа, да наблюдавам прелестната гледка на изток и юг и без да ме е грижа или да мисля за праха, се настроих за сън.
Предполагам, че съм заспал. Надявам се да е било така, но се опасявам в противното, понеже всичко, което последва, изглеждаше поразително истинско — толкова, че сега под ярката, обилна утринна светлина не мога изобщо да повярвам, че е било само сън.
Не бях сам. Стаята беше същата, непроменена, откакто бях влязъл. На ярката луна виждах по пода отпечатъците си там, където бях стъпвал сред отдавнашния прах. И насред тази светлина точно срещу себе си видях три млади жени, благородни дами по облекло и осанка. Тогава си помислих, че сигурно сънувам, понеже, макар луната да беше зад тях, не хвърляха никакви сенки на пода. Те се приближиха, известно време ме наблюдаваха и след това си зашушукаха. Две бяха смугли и подобно на графа имаха носове със силно изпъкнали гърбици и големи тъмни пронизващи очи, които изглеждаха почти червени, когато контрастираха с бледожълтата месечина. Другата беше светла, много светла. Златните ѝ къдри бяха буен водопад, а очите — бледи сапфири. Това лице ми се видя познато във връзка с някакъв неясен страх, но точно тогава не се сещах защо и откъде93. Зъбите и на трите бяха искрящо бели и блестяха като перли между сладострастните им рубинени устни. В тях имаше нещо, което ме накара да бъда несигурен в чувствата си — едновременно копнеж и същевременно смъртен страх. В сърцето си изпитвах порочна изгаряща страст да ме целуват с червените си устни. Не е хубаво, че пиша това, защото някой ден може да попадне пред очите на Мина и да я нарани, но това е истината. Те отново си пошушнаха, а след това и трите се засмяха мелодично и звънливо, но и толкова пронизително, че този звук не би могъл да излезе измежду нежните устни на човек. Беше като натрапчивата звънлива сладост на чаши с вода, когато на тях свири умела в това ръка. Русото момиче кокетно наклони глава, а другите две започнаха да я уговарят.
— Хайде! — каза едната. — Ти си първа, ние ще сме след това. Твое е правото да започнеш.
— Той е млад и силен, ще има целувки за трите ни — добави другата.
Аз лежах тихо и премрежил поглед, ги очаквах със сладостна агония. Златокосото момиче пристъпи напред и се наведе над мен толкова, че чувствах как дъхът ѝ ме облива. Беше сладък, сладък като мед и караше сетивата ми да трепнат точно като гласа ѝ — но с горчивина, криеща се под тази сладост, неприятна горчивина, каквато се усеща в мириса на кръв.
Страхувах се да отворя очи, но изпод клепки виждах достатъчно добре. Момичето коленичи и се приведе над мен изкусително. То съзнателно насищаше действията си със страст, която едновременно възбужда и отблъсква. Изви шия и облиза алените си устни като някое животно така, че виждах как на лунната светлина блести влагата по тях и по червения ѝ език, който се плъзна по острите бели зъби. Тя свеждаше глава по-надолу и по-надолу, а с нея и устните си, които подминаха устата и брадичката ми и изглежда се отправяха към гърлото. Тогава спря и чух млясващия звук, който издаваше с език, когато облизваше зъби и устни, и чувствах жаркия ѝ дъх по врата си. Кожата ми там потръпна, както когато гъделичкаща ръка се доближава все по-близо до нея. Усещах нежния тръпнещ допир на устните ѝ по свръхчувствителната кожа на гърлото ми и твърдите върхове на два остри зъба, които само я докоснаха и спряха. Затворих очи в изтощителен екстаз и зачаках… зачаках с разтуптяно сърце.
92
„Плочките ми! (…)“ — неточен цитат от „Хамлет“ на Уилям Шекспир, в пълен вариант: „Къде е плочката ми да запиша,/ че някой може да ти се усмихва/ и пак да е злодей!“ (действие 1, сцена 5) — в пр. на В. Петров (Шекспир, Уил. — „Хамлет“, Отечество, С., 1985). Хамлет записва преживяванията си, за да успокои душата си, нещо, което Харкър също се нуждае да прави. Може би ако Шекспир нямаше такова голямо творческо влияние над Брам Стокър, той никога нямаше да напише този роман в епистоларна форма.
93
„(…) познато (…) откъде.“ — през 1914-а, една година след смъртта на Стокър, е издаден сборникът с негови разкази „Гостът на Дракула“. Под същото заглавие в него е публикувана оригиналната първа глава на „Дракула“, което е била премахната от редакторите в първото издание на романа. В нея по време на пътуването си към Трансилвания гл. герой спира в Мюнхен, където, за да се скрие от снежна буря, влиза в една мраморна гробница. Там за миг зърва лицето на вампирката графиня Долинген. Тук той си спомня именно за нея. Това изречение е оцеляло след редакцията.