В същия миг обаче друго усещане ме прониза като мълния. Долових присъствието на графа, сякаш беше обладан от буреносна ярост. Неволно отворих очи и видях как силната му ръка сграбчва изящната шия на светлокосата жена и с великанска сила я дръпна назад. Сините очи се напълниха с гняв, белите зъби изскърцаха бясно, а бледите ѝ страни пламнаха червени от раздразнение. А графът! Никога не съм си представял подобна страховита ярост, дори у демоните в пъкъла. Очите му направо горяха. Червеното им сияние беше толкова жарко, сякаш иззад тях лумтяха адски пламъци. Лицето му бе мъртвешки бледо с черти, изострени като опънати струни. Гъстите му вежди, които бяха смръщени над носа, приличаха на набъбващ къс нажежен до бяло метал. С един свиреп замах на ръката си той изблъска жената от себе си и след това направи жест към другите, все едно ги пъди. Беше същото повелително движение с ръка, което вече бях видял да използва срещу вълците. Той заговори ниско, почти шепнейки, но въпреки това гласът му раздираше въздуха и кънтеше из цялата стая:
— Как смеете да го докосвате? Която и да е от вас! Как смеете да вдигате очи към него, щом съм забранил? Назад ви казвам! Този мъж ми принадлежи! Внимавайте на какво си играете с него, защото иначе ще се разправяте с мен.
Светлокосото момиче се засмя с кокетна подигравателност и се извърна към него с думите:
— Ти сам никога не си обичал и никога не обичаш!
Другите жени се присъединиха към нея и стаята се огласи от звъна на този сподавен пронизителен бездушен смях толкова, че едва запазих свяст. Звучаха като ликуващи дяволици. Тогава графът загледа съсредоточено лицето ми и се обърна към тях с тих шепот:
— Не, аз също мога да обичам. Самите вие го знаете отпреди. Не е ли така? Е, обещавам ви, че щом приключа с него, ще го целувате на воля. Сега вървете! Вървете! Трябва да го събудя, защото има работа за вършене.
— Нищо ли няма да получим тази вечер? — каза една от трите с тих смях и посочи торбата, която графът беше хвърлил на пода — в нея сякаш мърдаше нещо живо.
В отговор той кимна. Една от жените скочи напред и я отвори. Ако слухът не ми е изневерил, се чу въздишка и тихо стенание като на дете, почти останало без дъх. Жените се приближиха в кръг. Бях вцепенен от ужас, но когато погледнах, те изчезнаха, а с тях и страховитата торба. В близост нямаше врата и едва ли биха могли да минат покрай мен, без да забележа. Сякаш се стопиха сред лунните лъчи и минаха през прозореца, защото зърнах неясните им силуети миг преди напълно да избледнеят.
Тогава страхът ме облада докрай и изпаднах в несвяст.
Глава IV
Събудих се в собственото си легло. Ако се окаже, че не съм сънувал, графът сигурно ме е отнесъл тук. Опитах се да достигна до задоволителен извод за случилото се, но не открих нищо, в което да не се съмнявам. Честно казано, имаше някои сигурни дребни доказателства като това, че дрехите ми бяха сгънати и подредени по начин, нетипичен за мен. Часовникът ми все още не беше навит, а аз имам навика да правя това тъкмо преди да си легна — и други такива подробности. Тези неща обаче не са достатъчни, тъй като може и да означават, че не съм бил с обичайния си разсъдък, а по една или друга причина несъмнено нещо ме бе разстроило. Трябва да потърся доказателства. Радвам се поне за едно: ако все пак графът ме е отнесъл и съблякъл тук, вероятно е действал бързо, защото съдържанието на джобовете ми беше непокътнато. Сигурен съм, че за него този дневник би бил тайна, която той нямаше да преглътне. Щеше да го вземе и унищожи. Оглеждайки стаята си, макар да си спомням страховете, които будеше у мен, сега ми се струва убежище, защото нищо не би могло да бъде по-ужасно от онези дяволски жени, които дебнеха… които дебнат, за да изпият кръвта ми.
18 май. Слязох отново, за да огледам онази стая на светло, защото трябваше да науча истината. Когато стигнах до вратата на върха на стълбището, я намерих затворена. Така силно бе блъсната в касата, че част от дървото се беше разцепило. Забелязах, че резето на ключалката не е дръпнато, но стаята е заключена отвътре. Боя се, че това снощи не е било сън и се налага да го имам предвид оттук нататък.
19 май. Определено съм попаднал в клопка. Снощи графът ме помоли най-ласкаво да напиша три писма: в едното да кажа, че работата ми тук е почти привършена и ще потегля към вкъщи до няколко дни, друго, според което ще тръгна на сутринта, след като го изпратя, и трето, че вече съм напуснал замъка и съм пристигнал в Бистриц. Охотно бих се възпротивил, но почувствах, че понастоящем би било лудост да споря открито с графа, докато се намирам изцяло във властта му. Отказът ми би означавал да пробудя подозренията и гнева му. Известно му е, че знам прекалено много, и не бива да ме оставя жив, за да не се окажа опасен за него. Единствената ми възможност е да отлагам неминуемото. Може би нещо ще ми предостави случай за бягство. В очите му видях онзи надигащ се гняв, който се беше проявил, когато изблъска светлокосата жена от себе си. Той ми обясни, че пощенските станции са нарядко и неблагонадеждни и че написаното от мен сега би вдъхнало спокойствие на близките ми. Също така ми обясни крайно недвусмислено, че по негово бъдещо нареждане второто и третото писмо щели да бъдат задържани в Бистриц, колкото е необходимо, ако по някаква причина обстоятелствата наложат удължаване на престоя ми — да му противореча, значеше да събудя нови подозрения. По тази причина престорено се съгласих и го попитах какви дати трябва да поставя на писмата. Той помисли за минута и след това отвърна: