След два часа откъм покоите на графа се чу нещо като остър вопъл, бързо сподавен; а сетне тишина, дълбока и ужасяваща тишина, която ме смрази. С разтуптяно сърце се опитах да отворя вратата, но се оказах заключен в затвора си и не можех да сторя нищо. Седнах и просто заплаках.
Тогава чух звук откъм вътрешния двор — отчаяно ридание на жена. Втурнах се към прозореца, рязко го вдигнах и се взрях навън между решетките. Там наистина имаше жена с разчорлени коси, която държеше ръцете си до сърцето, сякаш бе изтощена от тичане. Беше се облегнала в единия край на портата. Когато ме видя на прозореца, тя се хвърли напред и извика заплашително:
— Чудовище, върни ми детето!
Тя падна на колене, вдигна ръце и изкрещя същото със сърцераздирателен глас. След това започна да къса косите си, заудря се в гърдите, напълно подвластна на отчаянието, подтиквана от силните вълнения. Накрая отново се втурна напред и макар че не можех да я видя, чувах как удря с голи ръце по вратата.
Някъде отвисоко, вероятно от кулата, долових зова на дрезгав металически шепот. Беше гласът на графа. От всички страни на призива му отговори вълчи вой. Не след дълго една глутница заля вътрешния двор през широкия вход като отприщен язовир.
От жената не се чу и вопъл, а вълчият вой продължи кратко. Скоро се оттеглиха един по един, облизвайки муцуни.
Не можех да я съжаля, защото, като знаех какво се е случило с детето ѝ, си казах, че е по-добре да е мъртва.
Какво да сторя? Какво мога да сторя? Как мога да избягам от този чудовищен гнет на нощта, мрака и страха?
25 юни, сутрин. Никой не знае колко сладко и скъпо за сърцето и очите му може да бъде утрото, докато не е изстрадал нощта. Когато тази сутрин слънцето се издигна до върха на голямата порта срещу моя прозорец, висината, която докосваше, ми напомняше за гълъба от ковчега, който сякаш беше кацнал там97. Страхът се свлече от мен като одежда от мъгла, която се изпари на топлината. Трябва да предприема нещо, докато денят ми вдъхва решителност. Снощи едно от писмата с по-късна дата беше изпратено по пощата — първото от пагубната поредица, чиято цел е да заличи от лицето на земята.
Нека не мисля за това. Време е за действие!
През нощта винаги чувствах тревога, заплаха, някаква опасност или страх. Все още не съм виждал графа на дневна светлина. Възможно ли е да спи, когато другите са будни, или да будува, докато всички спят? Само ако можех да вляза в стаята му! Ала вратата е винаги заключена и няма път за мен.
Да, има, ако дръзнеш да тръгнеш по него. Защо някой друг да не може да отиде там, където той е бил? Виждал съм с очите си как изпълзява от прозореца. Защо да не направя като него и да вляза оттам? Шансовете са нищожни, но тревогата, която изпитвам, е много по-отчайваща. Ще рискувам. Най-страшното би могло да бъде единствено смъртта, а човешката смърт не е като тази на някое малаче и може би ще има път за мен към страхопочитаното Небитие. Боже, подпомагай делото ми! Ако се проваля — тогава сбогом, Мина! Сбогом, мой верни приятелю и втори татко! Сбогом на всички, сбогом, Мина!
По-късно същия ден. Опитах и с Божията помощ се завърнах невредим в стаята. Трябва да запиша всички подробности една след друга. Докато имах още смелост, тръгнах право към прозореца на южната стена и веднага излязох на тесния корниз, който опасваше сградата от тази страна. Камъните са големи и издялани грубо, а с времето хоросанът между тях се е отмил. Събух обувките си и подех отчаяното си премеждие. Погледнах веднъж надолу, за да съм сигурен, че ако внезапно зърна чудовищната бездна, гледката не би ме сломила, но след това държах очите си настрани от нея. Прекрасно знаех посоката и разстоянието до прозореца на графа и се насочих към него с всички сили, възползвайки се от всяка, като не изпусках удобна възможност. Не се чувствах замаян, предполагам защото бях прекалено развълнуван, и след учудващо малко време се озовах на перваза на прозореца, опитвайки се да повдигна рамката. Въпреки това ме изпълваше тревога, докато се навеждах и влизах с краката напред през прозореца. След това се огледах за графа, но за своя радост и изненада открих нещо друго. Стаята беше празна! Бе оскъдно обзаведена със странни вещи, които изглежда никога не са били използвани. Потъналите в прах мебели бяха в почти същия стил като тези от южните стаи. Огледах се за ключа, но го нямаше на вратата и не можех да го намеря никъде другаде. Открих единствено огромна купчина злато в единия ъгъл — всякакво злато: римски, британски, австрийски, унгарски, гръцки и турски пари, покрити с тънък слой прах, сякаш бяха лежали дълго на пода. Всички те бяха на поне триста години. Имаше също верижки и украшения, някои покрити със скъпоценни камъни, но всички стари и потъмнели.
97
„(…) гълъбът от ковчега (…) кацнал там.“ има се предвид библейската история за Потопа, в което Ной на няколко пъти пуска гълъб от ковчега, за да разбере дали водата се е отдръпнала. Последния път птицата не се връща и къде е кацнала, остава загадка (Битие, гл. 8).