В единия ъгъл на стаята видях масивна врата. Опитах се да я отворя, защото, след като не успях да открия ключа нито за стаята, нито за входната врата, трябваше да продължа търсенето си, или всичките ми действия щяха да се окажат напразни. Вратата бе отворена, оттатък нея един каменен коридор водеше до вито стълбище, което слизаше стръмно надолу. Спуснах се, като внимавах добре къде стъпвам, защото бе тъмно, светлина достигаше само през бойниците в масивната зидария. Най-долу имаше мрачен коридор, подобен на тунел, от който се разнасяше отвратителна мъртвешка миризма на развала — миризмата на прясно разкопана стара земя. По-навътре в тунела вонята стана по-тежка и задушна. Накрая отворих една масивна врата, оставена открехната, и се озовах в стар порутен параклис, който някога по всяка вероятност е бил използван като гробище. Покривът беше разрушен и на две места имаше стъпала, водещи до гробници, но земята бе наскоро разкопана, а пръстта — натъпкана в големи дървени сандъци, по всяка вероятност онези, които словаците бяха донесли. Нямаше никого наоколо и затърсих изход, водещ по-нататък, но такъв нямаше. След това внимателно разгледах всеки инч от пода, за да не пропусна нещо. Отидох дори в гробниците, където бледата светлина проникваше трудно, макар душата ми да се изпълваше с ужас. Влязох в две от тях, но не видях нищо освен отломки на стари ковчези и купища мръсотия. В третата обаче открих нещо.
Там, в един от големите сандъци, общо петдесет, върху купчина наскоро разровена пръст лежеше графът! Бе или мъртъв, или спеше, не мога да кажа кое от двете. Очите му бяха отворени и безизразни, но не и мъртвешки изцъклени, а страните му излъчваха живителна топлина. Въпреки цялата си бледност устните му бяха червени както винаги. Той обаче не помръдваше, нямаше пулс, не дишаше, сърцето му не биеше. Наведох се над него и се опитах да открия някакъв признак на живот, но напразно. Едва ли е лежал дълго там, защото миризмата на пръстта би се разнесла за няколко часа. От едната страна на сандъка бе неговият надупчен на места капак. Помислих, че ключовете може да са у него, но когато понечих да ги потърся, зърнах мъртвешкия му поглед, изпълнен с омраза, макар да не съзнаваше за присъствието ми — побягнах от мястото и като излязох от стаята на графа през прозореца, пропълзях отново нагоре по стената на замъка. Като стигнах обратно в моята стая, се хвърлих задъхан на леглото и се замислих…
29 юни. От днешния ден е датата на последното ми писмо и графът пак се постара да докаже, че е автентично, тъй като отново го видях да напуска замъка през същия прозорец в моите дрехи. Когато тръгна надолу по стената като гущер, прииска ми се да имам пушка или друго смъртоносно оръжие, с което бих могъл да го погубя, но се боя, че нищо ръкотворно не може да го нарани. Не се осмелих да дочакам завръщането му, защото се страхувах да не срещна онези сестри магеснички98. Върнах се в библиотеката и се зачетох, докато не заспах.
Събуди ме графът и с най-мрачния поглед, на който човешко същество е способно, ми рече:
— Утре, приятелю, трябва да се разделим. Вие се връщате във вашата прекрасна Англия, а аз — към дела, които биха могли да завършат така, че да не се срещнем никога вече. Писмото ви до вкъщи беше изпратено. Утре няма да съм тук, но всичко за пътуването ви ще бъде готово. Сутринта ще дойдат циганите по свои собствени дела, ще дойдат и някои от словаците. Щом си отидат, файтонът ми ще дойде за вас и ще ви закара до прохода Борго, за да хванете дилижанса от Буковина за Бистриц. Но се надявам, че ще се срещнем отново в замъка Дракула.
Усъмних се в думите му и реших да изпитам искреността му. Искреност! Да напиша тази дума за такова чудовище като него, е кощунство, така че го попитах направо:
— А защо не мога да тръгна довечера?
— Защото, скъпи господине, кочияшът и конете ми отсъстват по поръчение.
— Но аз бих вървял пеша с удоволствие. Искам да си отида още сега.
По лицето му се разля дяволска усмивка, по която разбрах, че в равнодушието му има някаква измама.
— А багажът ви? — каза той.
— Не ме е грижа за него. Мога да изпратя да го вземат по друго време.
Графът стана и с приветлива любезност, която ме накара да разтъркам очи, защото изглеждаше толкова истинска, каза:
— Вие, англичаните, имате поговорка, която ми е по сърце, защото духът ѝ е това, което води нашите бояри: „Госта почакай дома, ако тръгне, недей го възпира“.99 Елате с мен, скъпи ми млади приятелю. Няма да останете и час в моя дом против волята си, макар да съм натъжен от заминаването ви и че толкова ненадейно го пожелахте. Елате!
98
Сестри магеснички (анг.: „
99
„Госта почакай (…)“ — Дракула цитира ред 74 от песен XV „Пристигането на Телемах при Евмей“ на Омировата „Одисея“ (пр. от старогръцки Георги Батаклиев, Омир, „Одисея“, Народна култура, 1981 г., с. 286, р. 74).