Вдигнал лампата, той ме поведе почти церемониално надолу по стълбите и през залата. Внезапно спря.
— Слушайте!
От недалеч се чу воят на много вълци. Сякаш започна, след като той вдигна ръка, както музиката на внушителен оркестър се извисява под палката на диригента. Той поспря, а после продължи към вратата със същата бавна стъпка, дръпна тежките резета, откачи масивните вериги и се зае да я отваря.
За мое най-голямо учудване видях, че е била отключена. С подозрение разгледах всичко наоколо, но не можах да видя какъвто и да било ключ.
Когато вратата започна да се отваря, виенето на вълците отвън стана по-силно и яростно. Червените им челюсти със скърцащи зъби и лапите със затъпени нокти се подадоха през отварящата се врата. Знаех, че да се възпротивя на графа в този момент е безполезно. С подобни съюзници под негова власт не можех да сторя нищо. Вратата обаче продължаваше бавно да се отваря и между мен и тях стоеше само графът. Внезапно ме осени, че това може да бъде мигът и средството на моята гибел. Щеше да ме даде на вълците, и то защото аз бях поискал. Сатанинската злост на подобен замисъл бе достойна за графа и в последния момент извиках:
— Затворете вратата! Ще почакам до сутринта!
Закрих лице с длани, за да скрия сълзите си на горчиво разочарование. С един замах на мощната си десница графът затръшна вратата, а тежките резета прокънтяха из залата, щом се върнаха обратно на местата си.
Мълчаливо се върнахме в библиотеката и след минута-две отидох в стаята си. Последно видях граф Дракула да ми изпраща въздушна целувка с червен блясък в тържествуващия си поглед и усмивка, на която и Юда би завидял от ада.
По-късно в стаята си, докато възнамерявах да си легна, ми се стори, че долавям шепот откъм вратата. Тихо приближих и се заслушах. Освен ако не ме е излъгал слухът, чух гласът на графа:
— Назад, назад, където ви е мястото! Времето ви още не е настъпило. Чакайте! Имайте търпение! Тази нощ е моя. Утрешната — ваша!
Последва тих звънлив смях. Разгневен, рязко отворих вратата — отвън трите ужасяващи жени облизваха устни. Щом се показах, те побягнаха с дружен зловещ смях.
Върнах се в стаята си и паднах на колене. Толкова ли е близо краят? Утре! Утре! Господи, помогни на мен и на тези, на които съм скъп!100
30 юни, сутрин. Това може би са последните думи, които някога ще напиша в този дневник. Събудих се точно преди разсъмване и след като станах, паднах на колене, защото реших, че ако Смъртта дойде, трябва да ме свари подготвен.
Най-после усетих онази едва доловима промяна във въздуха и разбрах, че утрото е дошло. След това петелът приветства изгрева и се почувствах в безопасност. С радост на сърце излязох от стаята и изтичах надолу до залата. Бях видял, че вратата е отключена, и сега бягството ме зовеше. С треперещи от нетърпение ръце откачих веригите и дръпнах тежките резета.
Но вратата не искаше и да помръдне. Облада ме отчаяние. Дълго дърпах вратата, разклащах я, докато накрая, макар и масивна, тя се разтресе в касата си. Видях, че резетата са спуснати. Била е заключена след раздялата ми с графа.
Тогава ме обзе безумно желание на всяка цена да взема онзи ключ и твърдо реших да се добера до стаята на графа, като още веднага се спусна отново по стената. Той може и да ме убие, но смъртта сега изглежда като по-малкото зло. Без да се бавя, се втурнах към източния прозорец и запълзях надолу към стаята на Дракула като предния път. Беше празна, както и очаквах. Никъде не виждах ключа, но камарата злато си стоеше там. Минах през вратата в ъгъла, слязох надолу по витата стълба и през тъмния коридор стигнах до стария параклис. Вече знаех достатъчно добре къде да открия чудовището, което търсех.
Големият сандък седеше на същото място близо до стената, но капакът, положен върху него, не беше закован, а пироните бяха на местата си, готови да бъдат забити. Знаех, че трябва да претърся тялото за ключа, затова вдигнах капака и го подпрях обратно на стената. Видяното изпълни цялата ми душа с ужас. Вътре лежеше графът, но изглеждаше все едно бе върнал младостта си: белите коси и мустаци сега бяха сребристосиви и тъмни, страните му — не толкова изпити, бялата кожа имаше рубиненочервен оттенък, устните аленееха повече от всякога, защото ги обагряше прясна кръв, докато бавно се процеждаше от ъгълчетата на устата му и се стичаше по брадичката и врата. Дори дълбоките очи пламтяха сред издута плът, защото клепачите и торбичките под тях бяха подпухнали. Цялото това отвратително същество изглеждаше, сякаш беше съвсем преситено с кръв. Той лежеше като някаква отвратителна пиявица, изтощен от чревоугодничеството си. Потреперих от ужас, щом се наведох над него, за да го докосна, а всичките ми сетива се разбунтуваха от този допир, но трябваше да търся, иначе бях загубен. Нощта щеше да завари онази ужасяваща троица да пирува с тялото ми по подобен начин. Претърсих го изцяло, но не успях да открия и следа от ключа. Спрях и се загледах в графа. На подпухналото му лице имаше подигравателна усмивка, която ме вбеси. На това същество помагах да се премести в Лондон — там, където сред милионните тълпи в продължение на векове вероятно би могло да утолява страстния си копнеж за кръв и да си създаде едно ново и постоянно нарастващо обкръжение от полудемони, които ще се угояват за сметка на безпомощните. Самата мисъл бе влудяваща. Обзе ме ужасно желание да избавя света от това чудовище. Нямах подръка никакво смъртоносно оръжие, но грабнах една лопата, която работниците са използвали, за да напълнят сандъците, и като я издигнах високо, стоварих острието ѝ върху омразното лице. Но щом сторих това, главата се извърна към мен и очите ме приковаха с целия ужасяващ плам, който се таи в погледа на базилиск101. Това сякаш ме вкамени, лопатата се извъртя в ръката ми и отскочи от лицето, оставяйки само дълбок прорез над челото. Инструментът се изплъзна от хватката ми и падна напреки на сандъка. Щом го вдигнах, страничната част на острието закачи капака и той падна обратно на мястото си, скривайки противното нещо от погледа ми. Последното, което зърнах, беше подпухналото лице, изцапано с кръв и застинало в злобен присмех, достоен и за най-дълбокия кръг на ада.
100
Вероятно влиянието на Дракула над вълците отново е вдъхновено от Александър Дюма-баща, който през 1857 г. издава своя единствен роман на ужаса —
101
Базилиск — митологично същество, цар на всички влечуги. Може да убие само с един поглед. В легендите е описано по различни начини: огромна змия или петел с невероятни размери и опашка на влечуго.