Глава VI
24 юли. Уитби. Луси ме посрещна на гарата, по-очарователна и по-прелестна от всякога, и заедно отидохме до къщата на „Кресънт“117, в която имат стаи. Мястото е прекрасно. Малката река Еск118 прекосява ниска долина, разширявайки се край пристанището. Пресича я внушителен виадукт119 с високи опори, а между тях пейзажът изглежда някак по-далеч, отколкото е всъщност. Долината е прелестно зелена и толкова стръмна, че когато си на някое от възвишенията, от едната ѝ страна виждаш чак до другата, освен ако не се намираш достатъчно близо, за да погледнеш надолу. Всички къщи в стария град, които са от другата страна, имат червени покриви и изглеждат натрупани безредно една върху друга също като познатите ни снимки от Нюрнберг. Точно оттатък града са развалините на абатство Уитби, разграбено от датчаните120 и където се развива част от действието в „Мармиън“ — тогава, когато вграждат момичето в стената121. То е изключително величествена руина, необятна, изпълнена с красив и романтичен полъх: съществува легенда, че на един от прозорците се явява дама в бяло. Между него и града има друга църква — енорийската, около която се простира голямо гробище, цялото изпълнено с надгробни камъни. Според мен това е най-приятното място в Уитби, понеже се намира точно над града и има пълен изглед към пристанището и нагоре по целия бряг дотам, където носът, наречен Кетълнес, се врязва в морето. Гробището се спуска толкова стръмно над пристанището, че част от скалната тераса се е свлякла и някои от гробовете са били унищожени. На едно място отломки от каменната им зидария са разпръснати върху песъчливата пътека ниско долу. Алеи кръстосват църковния двор, а край тях са подредени пейки. Хората прекарват по цял ден там, пред красивата гледка, наслаждавайки се на бриза. Често ще работя оттук. Дори сега пиша с тефтера на колене, докато слушам разговора на трима старци, седнали наблизо. Изглежда не правят нищо по цял ден, а само седят тук и си говорят.
Пристанището се намира под мен, а от далечната му страна навътре в морето се простира дълга гранитна стена с външна чупка в края и насред нея се издига фар. Яка дамба опасва външната ѝ част. От близката страна и тя прави чупка, но в обратната посока, в чийто край също се издига фар. Между двата вълнолома една тясна пролука води към пристанището, което рязко се разширява.
Красиво е при прилив, но отдръпне ли се водата, пресъхва до дъно и остава единствено потокът на Екс между пясъчни насипи, тук-там осеяни с камъни. Извън пристанището на отсамната страна се издига голям риф, чийто остър хребет се издига право зад южния фар. Там, където свършват подводните скали, се носи шамандура с камбана, която се люлее при лошо време и изпраща траурна мелодия по вятъра. Разказват, че когато някой кораб се изгуби, в открито море зазвучават камбани. Трябва да попитам стареца за това. Ето го, идва насам…
Забавно старче. Сигурно е ужасно възрастен, понеже лицето му е съсухрено и сбръчкано като кората на дърво. Каза ми, че е почти на сто и бил моряк в Гренландския риболовен флот, когато се били при Ватерло122. Страхувам се, че е много скептичен човек, защото, когато го попитах за камбанните удари сред морето и бялата лейди в абатството, той отвърна твърде безцеремонно:
— Ни бих са съкълдисвал123 за тях, госпожице. Тез’ неща вечи съм всички отживелица. Гле’йте, ни казвам, чи никога ни са ста’али, ама казвам, чи ни са по мое време. Те ’сички са много добре за пос’тители, обикалящи и дру’ите кат’ тях, ама не и за мила млада лейди кат’ вас. Онез скитници от Йорк и Лийдс, коит’ все идът мариновани херин’и и пиат чай и са оглеждат да купят на евтино гагат124, биха изповядвали ’сичко. Чудя са кой са’й занимавал да им разправа лъжи — даже да са вестниците, коит’ са пълни с шутовщини.
Реших, че той ще е подходящ събеседник, от когото да науча нещо интересно, така че го попитах дали би имал нещо против да ми разкаже нещо за китоловците от едно време. Той тъкмо смяташе да започне, когато часовникът удари шест, при което се изправи с усилие и каза:
— Трябва вече да са замъквам у къщи, госпожице. Унуката ни обича да ча’а, когат’ чаят е готов, понеже трябва време да са доклатя пу лествицата125, щот’ има мно’о от нея, и госпожице, вече ми липсва гориво за шкембето, кат’ гле’ам по часовника.
Той се отдалечи, куцукайки, и го изпроводих с поглед, докато бързаше, доколкото му се отдаваше, надолу по стълбите. Те са местна забележителност. Водят от града нагоре до църквата. Стотици са — не знам точно колко — и се извиват в плавна дъга. Наклонът им е толкова лек, че кон лесно би се качвал и слизал по тях. Предполагам, че поначало са имали нещо общо с абатството. Аз също ще се прибирам у дома. Луси излезе за няколко визити с майка си и понеже бяха все формални, не отидох с тях. Вече ще са вкъщи.
117
„Кресънт“ — често име за улица в Англия, сградите, на която са построени в полукръг. Означава „полумесец“. През 1890 г. Брам Стокър отсяда за няколко седмици в хотел на улица „Роял Кресънт“ в Уитби.
118
Река Еск — река в Северен Йоркшир с дължина едва 45 км, но много пълноводна, която се влива в Северно море при Уитби.
119
Виадукт — виадуктът Ларпул е завършен през 1884 г., състои се от 13 арки и по него над Еск преминава железницата.
120
„Абатство Уитби (…) разграбено от датчаните.“, манастир, създаден през 657 г. от краля на Нортумбрия — Осуиг. Унищожен е напълно от датчаните ок. 870 г. и остава в руини няколко века, когато е построен отново по времето на Вилхелм Завоевателя. Разрушен е отново през 1540 г. от Хенри VIII. До днес забележителните му останки красят местността.
121
„Мармиън“ — роман в стихове от сър Уолтър Скот, непревеждан на български. Разказва за монахинята Констанс, която се отказва от обета си, за да бъде със своя любим — рицаря Мармиън, който обаче я изоставя скоро след това заради друга жена. Констанс е осъдена от францисканците да бъде зазидана жива в Ландисфарнския манастир, защото е нарушила клетвата си.
122
Битка при Ватерло — град в Белгия, където на 18 юни 1815 г. се е състояла решаваща битка между френските войски на Наполеон Бонапарт и обединените европейски сили, водени от херцог Уелингтън.
123
Съкълдисвам — притеснявам. От предварителните бележки на Стокър по романа (
124
Гагат — черен скъпоценен камък. Образувал се е при овъгляване на изчезнало преди ок. 180 мил. г. хвойново растение. Уитби и днес е известен с богатите си находища.