Очевидно това беше местна шега, защото старецът се изкикоти силно, а другарите му с удоволствие се присъединиха.
— Но — казах аз — със сигурност не сте напълно прав, понеже изхождате от твърдението, че ще се наложи всичките клети човеци или душите им да вземат надгробните си камъни в Деня на страшния съд. Мислите ли, че това наистина ще бъде необходимо?
— Ем за какво дру’о ше са тез надгробни камъни? Кажете ми това, госпожице?
— Предполагам за удовлетворение на близките им.
— Предполагате за удовлетворение на близките им! — изрече той с бурна насмешка. — Как ше удовлетвори близките им да знаят, че върху тях са написани лъжи и всеки наоколо знае, че са лъжи? — Той посочи един камък в краката ни, поставен долу като плоча, към който пейката беше прикрепена близо до ръба на скалата. — Прочетете лъжите от този ка’ък паралешка141 — каза той. От моето място буквите се виждаха наобратно, но Луси беше по-близо до срещуположната страна, така че се наведе и прочете:
— „Посветено в памет на блаженопочившия Джордж Канън с надежда за славно възкресение, който загина на 29 юли 1873 г., като падна от скалите при Кетълнес. Тази гробница бе издигната от скърбящата майка вдовица за нейния скъп любим син, единствена нейна мъжка рожба.“ Наистина не виждам нищо особено смешно в това, г-н Суейлс! — Тя произнесе коментара си много сериозно и някак строго.
— Ни ’иждате нишо смешно! Ха! Ха! Т’ва е, ’шото ни снайти, че скърбящата майка беше харпия, коят’ го мразеше, шото той беше кьопав — обикновен сакатлия беше, па той я ненавиждаше толкоз, че се самоуби, та тя да ни мое земе застраховката живот, коят’ му беше напрайла. Комай си отвя горната част на гла’ата с един стар мускет, дет’ го полз’аха да плашат гарги. Н’бил е за гарги де, шото му донесе охли и църни чавки142. Тъй падна от скалите. Пък колкот’ до надеждите за славно възкресение, често съм го чу’ал да ми ка’а, че са надя’а да оди в ада, закот майка му била толкоз набожна, че със сигурност ше отиде в рая, и той ни ще да я мъти, дето е била тя. Ся, ней ли тоя ка’ък от ’сякъде — и той почука по него с пръчката си, докато говореше, — ней ли куп лъжи? И не’а ли да разхихика Гавраил, кат’ Джорди дойде запъхтян по лествицата с ка’ъка от гробницата, крепящ се на гърбицата му, и помоли да го ’земат за доказателство!
Не знаех какво да кажа, но Луси смени темата на разговора, като каза, докато се поизправяше:
— Но защо ни разказахте за това? Това е любимата ми пейка и не искам да я сменям. Сега ще знам, че от тук нататък се налага да седя до гроба на самоубиец.
— Т’ва не’а ви пакости, хубавице, па мо’е да зарадва бедния Джорди, че толкоз докарана момица седи в скута му. Не’а ви пакости. Та аз седя тука и далеко от тука кажи-речи двайсе’ години и ни мий пакостило. Ни са сакълдисвайте за туй, кот’ лежи под вас или пък ни лежи! Ши има време са стрясвате, кат’ ви’ите надгробните ка’ъни ’сички да бягат на нерде и туй място голо кат’ стърнище. Ей го, удря часовникът и тре’а са упътвам. На ваште услуги, дами! — каза и се отдалечи с куцукане.
С Луси останахме още малко, а гледката пред нас беше толкова красива, че се хванахме за ръце и тя отново ми разказа отначало всичко за Артър и предстоящата им сватба. Това леко ме жегна в сърцето, понеже цял месец не бях чувала нищо от Джонатан.
Същият ден. Качих се тук сама, понеже ми е много мъчно. Нямаше писмо за мен. Надявам се, че не се е случило нещо лошо с Джонатан. Часовникът тъкмо удари девет. Виждам светлините, пръснати из целия град, понякога във върволици покрай улиците, а друг път самотни точици. Отдясно се простират нагоре по Еск и чезнат в скута на долината. Наляво покривът на старата къща до абатството скрива гледката с черния си силует. Овцете и агнетата блеят в полята далеч зад мен, а от павирания път надолу се чува тропот от магарешки копита. Оркестърът на пристана свири вихрен бърз валс, а по-нататък по вълнолома в една странична улица са се събрали от Армията на спасението143. Нито една от двете групи не чува другата, но оттук чувам и виждам и двете. Чудя се къде е Джонатан и дали си мисли за мен! Иска ми се да беше тук.
141
Ка’ък-паралешка —
143
Армия на спасението — протестантска благотворителна организация, основана във Великобритания в средата на XIX в.