27 юли. Никакви новини от Джонатан. Вече съм силно обезпокоена за него, въпреки че не зная защо. Иска ми се да беше писал, дори само ред. Луси започна да ходи насън още по-често и всяка нощ се будя от нейните разходки из стаята. За щастие, времето е толкова горещо, че не би могла да настине, но все пак безпокойството и постоянното будуване започват да ми се отразяват и вече ме мъчат нервност и безсъние. Слава Богу, тя е добре със здравето. Г-н Холмуд беше ненадейно повикан от Ринг152 при баща си, който се е разболял тежко. Луси се ядосва, че срещата им се отлага, но това сякаш не влияе на вида ѝ. Мъничко е напълняла, а страните ѝ са прелестно румени като рози. Изгубила е анемичния си вид и се моля това да остане така.
3 август. Още една седмица измина, а няма никакви вести от Джонатан дори до г-н Хокинс, от когото разбрах това. Ех, дано не е болен. Със сигурност би писал. Препрочитам онова последно писмо, но то някак не ме удовлетворява. Не е присъщо за него, но все пак носи почерка му. В това не може да има грешка. През изминалата седмица Луси не ходи особено често насън, ала това, което не разбирам, е странната ѝ съсредоточеност — сякаш ме наблюдава дори когато спи. Опитва се да отвори вратата, а когато се окаже заключена, тръгва из стаята, търсейки ключа.
6 август. Още три дни без новини. Това очакване става нетърпимо. Само да знаех докъде да пиша или къде да отида, бих се чувствала по-спокойно, но никой не е получил и дума от Джонатан след онова последно писмо. Трябва само да се моля на Бога за търпение. Луси е по-напрегната от всякога, но иначе е добре. Снощи небето вещаеше лошо време и рибарите казаха, че предстои буря. Трябва да се опитам, като наблюдавам природата, да долавям знаците, които времето дава. Денят е мрачен и докато пиша, слънцето се крие зад гъсти облаци високо над Кетълнес. Сивотата е навсякъде — освен в зелената трева като изумруд сред останалото: сиви камъни по земята; сиви облаци, обагрени в далечината от слънцето, са надвиснали над сивото море, в което пясъчните полуострови се протягаха като сиви пръсти. Морето се мята с рев в плитчините и пясъчните крайбрежия, обгърнато в морски мъгли, стелещи се към сушата. Хоризонтът се губи в сивите валма. Всичко е необятно. Облаците са струпани като гигантски камъни, а над морето нещо тътне като предвестник на гибел. Тук-там на морския бряг има мрачни силуети, понякога наполовина скрити в мъглата, прилични на „човеци, минаващи като дървета“153. Рибарските лодки се надбягват към дома, издигат се и се спускат в мъртвото вълнение, докато навлизат в пристанището, наклонени почти до крушение. Ето че идва старият г-н Суейлс. Насочил се е право към мен и забелязвам от начина, по който вдига шапката си, че иска да поговорим…
Бях доста трогната от промяната в клетия старец. Когато седна до мен, той много учтиво заяви:
— Искам да ви кажа нещо, госпожице.
Видях, че е обезпокоен, така че поех неговата клета стара, сбръчкана ръка и го помолих да ми каже всичко. Като положи дланта си в моята, той каза:
— Боя се, скъпа моя, че съм ви поразил с всички безбожни неща, коит’ бях ка’ал за мъртвите и тям подобните през изминалите седмици, ама не ги мислех и искам да си спомните това, когат’ съм си отишъл. Ний, дъртите ’ора, дет’ сме изкуфели и с един крак у темната яма, съвсем ни искаме да си мислим за това и ние ни щем да са усещами сряснати за не’о. Затуй му бях отпуснал края, че да си развее’ля малишко сърцето. Ама Господ на обича, госпожице, аз ни са плаша да умра ни малко, само дет’ ни ща да умирам, ако мога, тей. Мойто време трябва вече да е бая наближило, закот’ съм дърт и сто години са прекалено много за очакванията на който и да било, па аз съм толкоз’ близо до туй, че Оня дъртият вече си остри косата. Виждати ли, ни мога да са отърва от навика да са майтапя за туй из един път. То, ченето, ше трака, както си знае. Някой ден наскоро Ангелът на смъртта ще засвири с тромпета си за мен. Ма ни са кахърете и ни хлипайте, скъпа моя! — Той беше видял, че плача. — Ако той трябва да дойде още тази нощ, аз не’а откажа да обадя на повика му. Щот’ животът все пак е само ча’ане за нешо различно от туй, дет’ пра’йм, пък смъртта е ’сичко, на коет’ можем с право да разчитаме. Ама аз съм съгласен, закот’ тя ид’а за мен, скъпа моя, и скоро ше са появи. Мо’е са появи, докат’ са оглеждаме и чудим тука. Мо’е би е в тоя вятър над морето, дет’ носи с нея крушение и корабни отломки, и скръбна печал, и тъга на сърцето. Гле’йте! Гле’йте! — извика той неочаквано. — Има нещо в тоя вятър и в думана154 отвъд, дет’ звучи, дет’ изглежда, дет’ има вкус и мирис на смърт. То е във въздуха, чувствам, че ид’а. Владико, нека охотно отвърна, щом ме повикат!
153
„Човеци, минаващи като дървета“ — преди да изцери напълно един слепец, Иисус Христос го пита дали вижда нещо, а той му отговаря по този начин (Марк. 8:24).