14 август. Прекарах деня в четене и писане на Източния склон. Изглежда Луси се е влюбила също толкова в мястото, колкото и аз. Трудно е да я откъснеш от него, когато стане време да се прибираме за обяд, чай или вечеря. Този следобед тя вметна нещо странно. Отивахме към вкъщи за вечеря, бяхме изкачили стъпалата нагоре от Западния вълнолом и се спряхме да погледаме пейзажа както обикновено. Залязващото слънце, ниско в небето, тъкмо се спускаше зад Кетълнес. Хвърляше алена светлина върху Източния склон и старото абатство и сякаш къпеше всичко в прекрасно розово зарево. Помълчахме, но сетне Луси прошепна сама на себе си:
— И пак червените му очи! Същите са.
Думите ѝ бяха толкова чудновати и непредизвикани, че доста ме стреснаха. Извърнах се леко, така че да я наблюдавам, без да изглежда, че съм се вторачила в нея, и видях, че е в полуунес, със странно изражение на лицето, което не можех съвсем да разгадая. По тази причина не казах нищо, а само проследих погледа ѝ. Явно се бе вгледала в нашата пейка, където седеше самотна тъмна фигура. Малко се стреснах, понеже за момент сякаш очите на непознатия горяха като големи огньове, но щом погледнах отново, илюзията изчезна. Червените лъчи на слънцето блестяха в прозорците на църквата „Сейнт Мери“ зад пейката ни и докато то захождаше, светлината му, отразена и пречупена, сякаш се движеше. Насочих вниманието на Луси към необичайното явление, тя се сепна и дойде на себе си, но въпреки това изглеждаше тъжна. Може би защото си е мислила за онази ужасна нощ там, горе. Никога не я споменаваме, така че не казах нищо и отидохме да вечеряме вкъщи. Луси имаше главоболие и си легна рано. Уверих се, че е заспала, и излязох да се поразтъпча. Вървях на запад покрай скалите, изпълнена със сладостна печал, защото си мислех за Джонатан. На връщане у дома лунната светлина беше ярка, толкова ярка, че макар фасадите в нашата част от „Кресънт“ да бяха в сянка, всичко се виждаше добре, затова хвърлих бегъл поглед към нашия прозорец и видях, че Луси наднича навън. Помислих, че вероятно се оглежда за мен, затова извадих кърпичката си и я размахах. Тя не забеляза и изобщо не помръдна. Точно тогава лъчите на месеца се прокраднаха покрай ъгъла на сградата и светлината падна върху прозореца. Ясно се виждаше Луси, отпуснала глава върху дъската под прозореца, затворила очи. Беше дълбоко заспала, а до нея на перваза седеше нещо, подобно на доста голяма птица. Изплаших се, че Луси може да настине, затова се затичах нагоре по стъпалата, но когато влязох в стаята, тя се връщаше обратно в леглото, като дишаше тежко, напълно унесена в сън. Държеше ръка на гърлото си, сякаш за да го предпази от студа.
Не я събудих, а само я завих на топло. Погрижих се вратата да е заключена, а прозорецът — здраво залостен.
Тя е тъй миловидна, докато спи, но е по-бледа от обикновено, а под очите кожата ѝ е изпита и посърнала. Боя се, че нещо я мъчи. Иска ми се да разбера какво.
15 август. Станах по-късно от обичайното. Отпусната и уморена, Луси остана да спи и след като ни извикаха. На закуска ни очакваше приятна изненада. Бащата на Артър е по-добре и иска сватбата да се състои скоро. Тиха радост е изпълнила Луси, а майка ѝ е едновременно щастлива и тъжна. По-късно днес тя ми обясни защо. Скърби, че вече няма да е до своята Луси, но и се радва, че скоро ще има кой да се грижи за дъщеря ѝ. Клетата скъпа мила дама! Сподели ми, че наближава краят ѝ. Не е казала на Луси и ме накара да обещая, че ще пазя тайна. Лекарят казал, че ѝ остават най-много няколко месеца, сърцето ѝ отслабвало. По всяко време, дори сега, внезапен шок почти със сигурност ще бъде смъртоносен за нея. Ех, благоразумно постъпихме, като скрихме от нея случката, до която доведе сомнамбулизмът на Луси в онази ужасна нощ.
17 август. От цели два дни не съм отваряла дневника. Сърце не ми даваше да пиша. Сякаш някакъв мрачен покров е надвиснал над щастието ни. Никакви новини от Джонатан, Луси изнемощява, а часовете на майка ѝ са преброени. Не разбирам защо Луси вехне така. Храни се, спи добре и се наслаждава на свежия въздух, но руменината по страните ѝ непрестанно чезне и ден след ден става все по-слаба и безжизнена. През нощта я чувам да се задъхва, сякаш не ѝ достига въздух. Винаги държа ключа за вратата завързан за китката ми нощем, но тя става, ходи из стаята и сяда на отворения прозорец. Снощи, когато се събудих, я заварих приведена навън, и като се опитах да я събудя, не можах. Беше в несвяст. Щом успях да я свестя, тя тихо зарида, останала без капчица сила, и си поемаше дъх дълго и мъчително. Когато я попитах как се е озовала на прозореца, тя поклати глава и се обърна настрани. Надявам се, че нейното неразположение няма как да е причинено от онова злощастно убождане с безопасната игла. Едва сега, когато си легна да спи, видях, че малките ранички на врата ѝ не бяха зараснали. Все още са отворени и дори са по-големи, а по края са избледнели. Приличат на малки бели точки с червено по средата. Ако не заздравеят до ден-два, ще настоявам лекарят да ги прегледа.