ЛУСИ
П.П. Мама ти праща обичта си. Милата тя, изглежда по-добре.
П.П.П. Сватбата ни ще бъде на 28 септември.
20 август. Случаят с Ренфийлд става все по-интересен. Дотолкова се е укротил, че в кратки моменти яростта му секва напълно. В първата седмица след набега си той не преставаше да буйства. Тогава една вечер точно с изгрева на луната той се умири и започна непрекъснато да си мърмори: „Сега мога да чакам. Сега мога да чакам“. Санитарят дойде да ми каже и веднага изтичах долу, за да му хвърля един поглед. Той все още беше с усмирителната риза и в изолатора, но изразът, владял лицето му дотогава, бе изчезнал, а в очите си имаше дори малко от старата умолителна — мога почти да кажа „раболепна“ — смиреност. Бях доволен от настоящото му състояние и наредих да бъде освободен. Санитарите се поколебаха, но най-накрая изпълниха желанието ми без възражения. Странна работа, но пациентът беше достатъчно предразположен, за да забележи недоверието им, защото, като се приближи до мен, той ми прошепна, докато през цялото време ги наблюдаваше скришом:
— Те мислят, че мога да ви нараня! Въобразяват си как аз наранявам вас! Какви глупци!
Да бъда отличен от останалите дори в ума на този клет безумец, някак ме поласка, но въпреки това не мога да проследя мисълта му. Да приема ли, че имаме нещо общо, и би следвало, така да се каже, да сме от една и съща страна на барикадата? Или пък той търси някаква изгода, толкова ценна, че съм му нужен невредим? По-късно трябва да разбера. Тази нощ не иска да продума. Дори предложението за коте или възрастна котка не би го изкушило. Казваше само: „Котки не ме вълнуват. Сега имам да мисля за нещо повече и мога да чакам. Мога да чакам“.
След малко го оставих. Санитарят ми каза, че мирувал точно до преди изгрева, а след това започнал да губи спокойствие и най-накрая се разбуйствал, докато не получил пристъп, който го изтощил дотолкова, че изгубил съзнание и изпаднал в нещо като кома.
… Вече три нощи се случва все същото — беснее цял ден, а след това е тих от изгрева на луната до изгрева на зората. Иска ми се да попадна на някаква следа по случая. Сякаш почти бе под някакво влияние на приливи и отливи. Добро хрумване! Довечера ще играем на нормални срещу луди. Преди той избяга без помощта ни, тази нощ ще го направи с нея. Ще му дадем шанс и ще приготвим хора да го проследят, в случай че стане необходимо…
23 август. „Неочакваното винаги се случва.“235 Колко добре е познавал живота Дизраели. Когато нашето птиче откри клетката отворена, не пожела да отлети, така че всичките ни коварни кроежи се оказаха напразни. Във всеки случай доказахме едно: че моментите на спокойствие продължават задоволително дълго. Оттук нататък ще можем да му отпускаме повода за по няколко часа дневно. Дадох разпореждания на санитаря от нощната смяна само да го затвори в изолатора, веднъж щом е спокоен, докато остане час преди изгрева. Тялото на бедния човечец ще се възрадва от подобно облекчение дори ако умът му не би могъл да го осмисли. Гледай ти! Отново неочакваното! Викат ме, пациентът пак е избягал.
По-късно. Още едно нощно приключение. Ренфийлд предвидливо изчакал, докато санитарят влезе да провери стаята. Тогава се втурнал навън през него и изфучал надолу по коридора. Наредих на санитарите да го последват. Той отново отиде в двора на изоставената къща и го открихме на същото място, притиснат към вратата на стария параклис. Когато ме видя, се разяри и ако санитарите не го бяха хванали навреме, щеше да се опита да ме убие. Докато го държахме, стана нещо странно. Той внезапно удвои усилията си и след това също толкова ненадейно се умири. Инстинктивно се огледах наоколо, но не съзрях нищо. Тогава улових погледа на пациента и го проследих, но тъй като гледаше към обляното от луна небе, не успях да забележа нищо освен един голям прилеп, който безшумно като призрак махаше с криле на запад. Обикновено прилепите се въртят в кръг и хвърчат насам-натам, но този изглежда продължаваше направо, сякаш знаеше накъде се е насочил или имаше някакви собствени намерения. С всеки миг пациентът ставаше все по-спокоен и след малко заяви:
235
„Неочакваното (…)“ — цитат от романа на Бенджамин Дизраели (1804-1881) „Хенриета Темпъл“, непревеждан на български език.