3 септември.
Драги Арт,
Ван Хелзинг дойде и си отиде. Отидохме заедно до Хилингъм и открихме, че Луси предвидливо бе уредила майка ѝ да обядва навън, така че бяхме сами с нея. Професорът проведе много внимателен преглед на пациентката. Той трябва да ми докладва, а после аз ще те уведомя, тъй като, разбира се, не бях там през цялото време. Боя се, че е много обезпокоен, но заяви, че трябва да помисли. Когато му споделих за приятелството ни и как ми се доверяваш по въпроса, той отвърна: „Трябва да му кажете всичко, което мислите. Кажете му каквото мисля и аз, ако можете да го отгатнете и стига да искате. Не, не се шегувам. Не е шега, а въпрос на живот и смърт, може би и на повече“. Попитах го какво има предвид, защото беше много сериозен. Това се случи, когато се бяхме върнали в града, а той бе седнал за чай, преди да потегли обратно към Амстердам. Не поиска да ми даде никаква друга насока. Не бива да ми се сърдиш, Арт, понеже сдържаността му по въпроса означава, че целият му ум работи за нейното добро. Той ще обясни всичко достатъчно ясно, когато му дойде времето, бъди сигурен. Затова му обещах, че само ще разкажа за посещението ни точно както ако пишех специален материал за статия в „Дейли Телеграф“245. Той сякаш не обърна внимание, а само отбеляза, че лондонският смог изобщо не е толкова ужасен, колкото когато е бил студент тук. Ще получа обясненията му утре, ако успее да ги подготви дотогава. Във всеки случай ще ми прати писмо.
Колкото до посещението, Луси беше по-бодра, отколкото в деня, когато първо я видях, и определено изглеждаше по-добре. Донякъде е изгубила онзи мъртвешки вид, който толкова те притеснява, а дишането ѝ беше нормално. Отнасяше се много мило с професора (каквато си е винаги) и се погрижи той да се чувства като у дома си. Въпреки това беше видно, че клетото момиче полага огромни усилия. Мисля, че Ван Хелзинг също го разбра, понеже забелязах съобразителността в погледа му изпод рунтавите вежди, който ми е отдавна познат. След това той се разбъбри за всичко останало освен за болести и за нас самите, и то с такава безкрайна сърдечност, че видях как престорената жизнерадост на бедната Луси преминава в истинска. Тогава, без на пръв поглед да има някаква промяна, той деликатно върна темата към своето посещение и каза учтиво:
— Моя скъпа млада госпожице, имам това безкрайно удоволствие, защото вие сте толкова многообичана. Това не е малко, мила моя, дори без онова, което ми убягва. Казаха ми, че нямате настроение, а бледността ви е мъртвешка. На тях казвам: „Пфу!“ — и той щракна с пръсти към мен и продължи. — Но заедно ще им покажем колко грешат. Как би могъл той… — след което Ван Хелзинг отправи към мен същия жест и поглед, с които веднъж ме посочи в занятията си при или по-скоро след един определен случай, за който никога не пропуска да ме подсети — да знае каквото и да е за младата госпожици? Той си има своите лунатици, с които да си играе, да ги връща към радостта и на тези, за които са скъпи. Това не е малко и ех, струва си да дарим такова щастие. Ала младите дами! Той няма нито жена, нито дъщеря, а младите не говорят за себе си на другите млади, ами на старите като мен, които са познали толкова много скърби и причините им. Така че, скъпа моя, ще го отпратим да си пуши цигарата в градината, докато заедно си поговорим малко насаме.
Схванах намека и се поразтъпках наоколо, докато накрая професорът излезе на прозореца и ме повика да вляза. Изглеждаше замислен, но каза:
— Проведох внимателен преглед, но липсват всякакви функционални причини. Съгласен съм с вас, че е имало голяма кръвозагуба. Имало е, но сега не е. Симптомите ѝ обаче не са по никакъв начин анемични. Помолих я да ми изпрати прислужницата си, за да я попитам само един-два въпроса, че така да не пропуснем нещо. Знам добре какво ще каже. Но все пак има причина, винаги има причина за всичко. Трябва да се върна у дома и да помисля. Налага се да ми пращате телеграмата всеки ден и ако биде причина, ще дойда отново. Болестта, понеже не биде съвсем обичайна, е болест любопитна за мен, а и милата млада душица също ме заинтересува. Тя ме очарова и идвам за нея, ако не за вас или болестта.
Както ти писах, той не искаше да каже и дума повече дори когато останахме сами. И така, Арт, сега знаеш всичко, което и аз. Ще поддържам стриктно наблюдение. Надявам се, че твоят клет баща се съвзема. Сигурно е ужасно за теб, скъпи стари приятелю, да си в такова положение между двама души, които са ти толкова мили. Знам колко си предан на баща си, и си прав да държиш на тази преданост, но ако има нужда, ще те уведомя да дойдеш веднага при Луси, затова не бъди прекалено загрижен, освен ако не получиш вести от мен.