4 септември. Пациентът зоофаг все още задържа интереса ни. Избухна само веднъж, вчера, и то по необичайно време. Точно преди да удари дванадесет на обед, той станал неспокоен. Санитарят разпознал симптомите и веднага повикал помощ. За щастие, мъжете тръгнали бегом и пристигнали тъкмо навреме, тъй като в полуден той така се разбеснял, че била нужна цялата им сила, за да го удържат. След около пет минути обаче взел постепенно да се успокоява, докато накрая потънал в някаква меланхолия. И досега е в това състояние. Санитарят каза, че крясъците му по време на пристъпа били наистина ужасяващи. Щом влязох вътре, за да се погрижа за някои от другите пациенти, стъписани от него, се оказах с вързани ръце. Мога напълно да си представя как ги е уплашил, понеже крясъците му смущаваха дори мен, въпреки че бях на известно разстояние. Обядът в лудницата вече приключи, а пациентът още седи умислен в един ъгъл с празен, унил и скръбен израз на лицето, който по-скоро подсказва, отколкото разкрива емоциите му. Не съм сигурен, че ги разбирам.
По-късно. Нова промяна в пациента. В пет часа погледнах вътре, за да го видя, и установих, че на вид е спокоен и радостен, какъвто си беше преди. Ловеше мухи, ядеше ги и отбелязваше улова си, дращейки резки с нокти по ръба на вратата между издутините на тапицерията246. Когато ме видя, той се приближи, извини се за лошото си поведение и съвсем кротко, дори плашливо, ме помоли да го отведем обратно в неговата стая и да му върнем бележника. Реших, че ще е добре да му угодя, и така той отново е в стаята си на отворен прозорец. Разпръснал е захарта от чая си по перваза и жъне богата реколта от мухи. Сега не ги яде, а ги събира в кутия както преди и вече оглежда ъглите за паяци. Предразположих го да говори за последните няколко дни, понеже всяка следа навеждаща към мислите му, би ми била от огромна помощ, но той не искаше да изплюе камъчето. За минута-две доби много тъжен вид и каза с някак отнесен глас, като че говореше по-скоро на себе си, отколкото на мен:
— Всичко свърши! Всичко свърши! Той ме остави. Вече няма надежда за мен, освен ако не го направя сам! — Тогава той се обърна ненадейно и решително към мен с думите: — Докторе, бихте ли бил така добър и да ми позволите още малко захар? Мисля, че би ми се отразило добре.
— И на мухите ли? — отвърнах.
— Да! Мухите също я харесват, а пък аз харесвам мухите, следователно харесвам и нея.
А има хора, които са толкова слабо запознати, и мислят, че лудите не разсъждават. Осигурих му двойна дажба и предполагам го направих по-щастлив от всеки друг на света. Жалко, че не мога да вникна в мислите му.
Полунощ. Още една промяна. Бях отишъл да видя г-ца Уестънра, която заварих много по-добре, и тъкмо се връщах. Стоях пред портала ни и наблюдавах скриващото се слънце, когато крясъците на Ренфийлд отново се разнесоха наоколо. Понеже стаята му е от тази страна на сградата, го чух много по-ясно, отколкото сутринта. Беше потресаващо да се откъсна от великолепната пребулена от облаци красота на залеза над Лондон с ярките му светлини, мастилени сенки и всички чудни багри, които се преливат по мръсните облаци като върху мътни води, и да осъзная колко сурово, неприветливо е зданието ми от студен камък, от което лъха безкрайно страдание, и моето сиротно сърце да устои на всичко това. Стигнах до Ренфийлд точно докато слънцето чезнеше, и през прозореца му видях как червеният диск потъва. А щом се скри, бесът му започна да отслабва все повече и повече и тъкмо когато съвсем изчезна, той се изхлузи от ръцете, които го държаха — неподвижна купчина плът. Удивително е обаче какви възстановителни сили на съзнанието притежават безумците, защото след няколко минути вече стоеше прав, напълно спокоен и се оглеждаше наоколо. Дадох знак на санитарите да не го задържат, понеже бях любопитен какво ще направи. Той тръгна направо към прозореца и помете с ръка зрънцата захар, след това взе кутията си за мухи, изпразни я навън и изхвърли, после затвори прозореца, а после седна на леглото си. Изненадан го попитах:
— Няма ли повече да отглеждаш мухи?