Щом описах симптомите на Луси — същите като преди, но безкрайно по-изразени — Ван Хелзинг доби мрачен вид, но не каза нищо. Той взе със себе си една чанта, в която имаше много инструменти и лекарства — „ужасяващите джунджурии на благородния ни занаят“, както бе нарекъл веднъж в една от лекциите си оборудването на професор от лечебния еснаф. След като бяхме въведени вътре, г-жа Уестънра ни посрещна. Тя беше разтревожена, но съвсем не и колкото очаквах да я заваря. Природата в едно от благотворните си настроения е предопределила, че дори смъртта има някаква противоотрова в страха от самата нея. Сега в случай, при който всеки шок може да се окаже пагубен, нещата са така наредени по една или друга причина, че всичко, което не е лично — дори ужасяващата промяна в дъщеря ѝ, към която е толкова привързана — сякаш не може да я досегне. Това е като начина, по който Майката Природа обвива едно чуждо тяло с було от някаква безчувствена материя, която може да предпази от зло това, което иначе би се увредило при съприкосновение251. Ако това е инстинктивен егоизъм, тогава следва да замълчим, преди да обвиним някой в порока на себелюбието, понеже за причините му може да има по-дълбоки корени, отколкото познанието ни открива.
Използвах сведенията си за тази фаза на душевната патология, за да поставя правило, че г-жа Уестънра не бива да се намира на едно място с Луси или да мисли за болестта ѝ повече, отколкото бе наложително. Тя се съгласи с готовност, такава готовност, че отново станах свидетел на Природата, бореща се да запази живота на всяка цена. С Ван Хелзинг ни заведоха до стаята на Луси. Ако, щом я видях вчера, бях потресен, когато я видях днес, бях ужасен. Тя изглеждаше мъртвешки, тебеширено бледа, сякаш червенината се бе отдръпнала дори от устните и венците, а костите на лицето ѝ изпъкваха забележимо. Да я видиш или чуеш как диша, беше мъчително. Лицето на Ван Хелзинг се вкамени като мрамор, а веждите му почти се сключиха над носа. Луси лежеше неподвижно и струва ми се, нямаше сили да говори, така че за момент всички останахме притихнали. Тогава професорът ме повика с жест и внимателно излязохме от стаята. Веднага щом затворихме вратата, той бързо пристъпи напред по коридора до следващата стая, която беше отворена. След това светкавично ме дръпна вътре и я затвори.
— Боже мой! — каза той. — Това е ужасно. Нямаме време за губене. Ще умре от цялостен недостиг на кръв, което да поддържа работата на сърцето. Необходимо е кръвопреливане веднага. Ти ли ще бъдеш, или аз?
— Аз съм по-млад и силен, професоре. Трябва да съм аз.
— Тогава се приготви веднага. Ще донеса чантата си. Имам необходимото.
Тръгнах по стълбите с него и докато слизахме, се почука на входната врата. Щом стигнахме салона, прислужницата тъкмо отваряше и вътре бързо пристъпи Артър. Той се втурна към мен, като казваше, шепнейки нетърпеливо:
— Джак, бях толкова притеснен. Прочетох между редовете на писмото ти и ме обзе мъка. Татко е по-добре и побързах насам да видя с очите си. Този джентълмен е д-р Ван Хелзинг, нали? Сър, толкова съм ви благодарен, задето сте дошли.
Когато отначало погледът на професора падна върху него, той не бе в настроение за никакви прекъсвания, но сега, когато забеляза якото му телосложение и позна в него силната младост и мъжество, които то излъчваше, очите на Ван Хелзинг проблеснаха252. Без да се бави, той хвана ръката му и каза:
— Сър, дойдохте навреме. Вие сте любимият на нашата скъпа госпожица. Тя е зле, много, много зле. Не, дете мое, не бъдете такъв — каза той, понеже Артър внезапно пребледня и седна на един стол, почти изгубил съзнание. — Вие ще ѝ помогнете. Можете да сторите повече от всеки на земята, а вашата решителност е най-добрата ви подкрепа.
— Какво мога да направя? — попита дрезгаво Артър. — Кажете и ще се подчиня. Животът ми е неин и бих дал дори последната капка кръв от жилите си.
251
„(…) безчувствена материя (…) съприкосновение (…)“ — д-р Сюърд има предвид напр. черупките на мекотелите или на яйцата.
252
„(…) очите на Ван Хелзинг проблеснаха“ — Ван Хелзинг е чужденец също като Дракула, веждите му са гъсти като неговите, а очите му също проблясват в определени моменти, в случая — при мисълта за кръв, действията им често са еднакви и дори имат титли, с които се обръщат към тях. Двамата герои си приличат и това не е случайно. Авторът не пропуска да загатне това по различни поводи. Образите им са огледални.