В ранното утро прислужницата ѝ дойде и я оставих на нейните грижи, а аз се прибрах вкъщи, понеже ме безпокояха много неща. Телеграфирах накратко до Ван Хелзинг и до Артър, споделяйки отличните резултати от манипулацията. Отне ми цял ден да отметна работата, която ми беше останала за вършене. Беше се стъмнило, когато имах възможност да се поинтересувам за своя пациент зоофаг. Докладът беше обнадеждаващ, бил е съвсем спокоен през изминалото денонощие. При следобедната ми закуска пристигна телеграма на Ван Хелзинг от Амстердам, която съобщаваше, че и тази вечер трябва да отида в Хилингъм, тъй като няма да е зле, ако съм наблизо, а той щял да потегли с нощната поща и да се присъедини към мен рано сутринта.
9 септември. Бях твърде уморен и изнемощял, когато стигнах Хилингъм. Почти не бях мигвал от два дни и мозъкът ми беше започнал да изпитва онази скованост, която бележи церебралната преумора260. Луси не спеше, а настроението ѝ беше приповдигнато. След като се здрависа с мен, тя погледна закачливо и каза:
— Тази нощ няма да седите буден. Преуморен сте. Отново съм напълно здрава, наистина такава съм и ако ще има някакво бодърстване, аз ще съм тази, която ще бди над вас.
Не възнамерявах да споря, а вместо това отидох да вечерям. Луси дойде с мен и разведрен от чаровната ѝ компания, се нахраних превъзходно и изпих две чаши от портото, което беше повече от отлично. Тя ме заведе на горния етаж и ми показа стаята до нейната, където грееше уютен огън.
— Сега — каза тя — трябва да останете тук. Няма да затварям нито тази врата, нито моята. Може да легнете на канапето, понеже зная, че нищо не би изкушило вас, докторите, да спите в легло, докато има пациент на хоризонта. Ако искам нещо ще извикам и вие можете да дойдете при мен веднага.
Нямаше как да откажа, защото бях пребит като куче и едва ли щях да остана буден дори да се опитвах. Така, след като повтори обещанието си да ме повика, ако иска нещо, легнах на канапето и забравих за всичко.
9 септември. Тази вечер се чувствам много щастлива. Бях толкова ужасно слаба, че сега, когато мога да мисля и да се движа наоколо, е все едно да усещам лъчите на слънцето след дълготраен източен вятър, повял от стоманено небе. Чувствам Артър някак много, много близо до мен. Сякаш усещам как присъствието му ме стопля. Предполагам, че е защото боледуването и немощта са нещо себично и насочват вътрешните ни очи и състрадание към самите нас, докато здравето и силата отпускат юздите на Любовта и в мисли и чувства тя може да се скита, където пожелае. Знам къде са моите мисли. Само Артър да знаеше! Мили мой, мили мой, ушите ти сигурно пискат, докато спиш, както правят моите, щом се будя261. Ех, блажената почивка от предната вечер! Как поспах, докато милият, добър д-р Сюърд ме наглеждаше. А тази нощ не ще се боя да дремна, след като той е на ръка разстояние, на един зов. Благодаря на всички, че са толкова добри към мен! Благодаря ти, Господи! Лека нощ, Артър.
10 септември. Събуди ме ръката на професора върху главата ми. За един миг се разбудих напълно. При всяко положение това е едно от нещата, които научаваме в лудницата.
— А как е пациентката ни?
— Беше добре, когато я оставих, или по-скоро когато тя ме остави — отговорих.
— Елате, нека проверим — каза той и заедно отидохме в стаята.
Докато Ван Хелзинг пристъпи с леки движения като на котка към леглото, аз отидох към щората, за да я повдигна леко, понеже беше спусната. Щом я дръпнах и сутрешните лъчи на слънцето заляха стаята, чух как професорът тихо изсъска, поемайки си навътре дъх, и понеже познавах специфичността на това действие, смъртен страх прободе сърцето ми. Като се приближих, той отстъпи назад и възклицанието му от ужас Gott in Himmel!262 нямаше нужда от допълнение, макар лицето му също да бе разкривено от ужас. Той посочи към леглото. Каменното му лице бе изопнато и пепеляво бяло. Коленете ми се разтрепериха. Там, на леглото, както изглежда, в безсъзнание, лежеше клетата Луси, по-ужасно пребледняла и изпита от всякога. Дори устните ѝ бяха бели, а венците сякаш се бяха отдръпнали назад от зъбите, както понякога може да се види при труп след продължително боледуване. Ван Хелзинг вдигна крак, за да тропне от яд, но житейската му интуиция и всичките дълги години постоянство го възпряха и той стъпи на земята спокойно.
— Бързо! — каза той. — Донесете брендито.
Влетях в трапезарията и се върнах с гарафата. Професорът накваси измъчените бледи устни с него и заедно разтрихме дланите, китките и сърцето. Той напипа пулса ѝ след няколко мига на мъчително очакване и каза:
261
„(…) ушите ти сигурно пискат (…)“ има поверие, според което, когато на човек му пищят ушите, значи някой го споменава.