— Боже! Боже! Боже! — възкликна той. — Какво сме направили и какво е сторило това бедно създание, че така сме залети със скръб? Има ли сред нас все още орис, спусната от стария езически свят, та подобни неща трябва да се случват, и то по такъв начин? Тази клета майка, съвършено не знаейки и съвършено за най-доброто, както тя си мисли, прави такива неща, като да изгуби тялото и душата дъщеря си277, и не бива да ѝ кажем, не бива дори да я предупредим или тя умира и след това умират двете. О, как сме залети! Как всички дяволски сили са срещу нас!
Внезапно той скочи на крака.
— Елате — каза той, — елате, трябва да се уверим и да действаме. Дяволи, никакви дяволи или всички дяволи наведнъж, няма значение, борим се с него по същия начин.
Той отиде до входната врата за чантата си и заедно се качихме до стаята на Луси.
Отново дръпнах щората, докато Ван Хелзинг отиде към леглото. Този път не се стресна, когато погледна към клетото лице със същата ужасна восъчна бледност като преди. Той придоби вид на неумолима печал и безкрайна мъка.
— Както очаквах — измърмори и отново рязко си пое дъх — маниер, който означаваше толкова много.
Безмълвно той заключи вратата, а след това започва да подрежда на малката масичка инструментите за поредната манипулация по кръвопреливане. Отдавна бях прозрял нуждата от това и започнах да свалям връхната си дреха, но той ме спря с предупредителен жест.
— Не! — каза той. — Днес вие трябва да извършите манипулацията. Аз ще снабдявам. Вече сте отслабен.
Докато говореше, той съблече сакото си и нави ръкавите на ризата си.
Отново манипулацията, отново опиатът, отново малко цвят се върна в бледните страни, а с него и равномерното дишане на здравословния сън. Този път аз я наглеждах, докато Ван Хелзинг се съвземе и отпочине.
По-късно той се възползва от един удобен случай да каже на г-жа Уестънра, че не бива да маха нищо от стаята на Луси, без да се допита до него, че цветята са от лекарствено естество и че вдишването на техния мирис е част от метода на лечението. След това той пое грижата за случая лично, като каза, че ще извършва наблюдение тази и следващата нощ и ще ми прати вест кога да дойда.
След още час Луси се събуди от сън свежа, ведра и на пръв поглед не бе особено по-зле след ужасното си изпитание. Какво означава всичко това? Започвам да се чудя дали ежедневието ми сред душевноболни не започва да се отразява на собствения ми разсъдък.
17 септември. Четири спокойни дни и нощи. Вече възстанових толкова от силите си, че едва мога да се позная. Сякаш съм преминала през някакъв дълъг кошмар и тъкмо съм се събудила, за да видя прелестните слънчеви лъчи и да почувствам свежия утринен въздух наоколо. Имам смътен спомен за продължителни тревожни мигове на чакане и страх, на мрак, в който отсъстваше дори болезнената надежда, която да направи насъщното страдание още по-горчиво, а след това забвение, продължаващо безкрайно, и въздигане отново към живот, както гмурец изплуващ изпод огромен пласт вода. От момента, в който д-р Ван Хелзинг е с мен обаче, сякаш всички лоши сънища отминаха, шумовете, които ме плашеха до безумие: пляскането с крила по прозореца, отдалечените гласове, които сякаш бяха толкова близо до мен, пронизващите звуци, които идваха, без да зная откъде и ми повеляваха да правя неща, без да зная какви, секнаха до един. Сега си лягам, без да се страхувам от съня. Дори не се опитвам да остана будна. Вече съм доста привързана към чесъна и всеки ден за мен пристига по една пълна кутия от Харлем. Довечера д-р Ван Хелзинг си заминава, тъй като трябва да отиде за един ден в Амстердам. Но нямам нужда да ме наглеждат. Достатъчно съм добре, за да остана сама. Боже, благодаря ти заради майка ми, заради скъпия ми Артър и заради всичките ни приятели, които бяха толкова отзивчиви! Дори няма да почувствам промяна, понеже снощи д-р Ван Хелзинг спеше на стола си през по-голямата част от времето. На два пъти го заварих задрямал, когато се събуждах, но не се боях да се унеса отново, въпреки че клоните, прилепите или нещо друго блъскаше направо свирепо върху стъклото на прозореца.
ОПАСНОТО ПРИКЛЮЧЕНИЕ НА НАШИЯ РЕПОРТЕР
Интервю с пазача на Зоологическата градина
След много запитвания, почти толкова откази и безкрайно повтаряне на думите „Пол Мол Газет“278, сякаш бяха някакво заклинание, успях да открия пазача на сектора от Зоологическата градина, в което се включва отделението на вълците. Томас Билдър живее в една от къщурките в заграждението зад клетката на слона и тъкмо беше седнал да пие чая си, когато го видях за първи път. Томас и жена му са гостоприемни хорица на възраст, без деца и ако указаното ми гостоприемство е било обичайното за тях, съвместният им живот трябва да е доста приятен. Пазачът не поиска да навлезе в онова, което той нарича „бранша“, докато вечерята не приключи и всички бяхме сити. След това, когато масата беше разчистена и той запали лулата си, каза:
277
„(…) тялото и душата дъщеря си.“ — трябва да е „на дъщеря си“, но Ван Хелзинг пропуска да покаже притежанието поради проблемния си английски.