— Сега, сър, можете да продължите и да ме ръшпитвъте каквото ишкате. Ще ме извиня’айте, че откайзвах да говоря за пурфесионални въпроси преди едене. Аз давам на вълците, чакалите и хиените в целия ни сектор техния чай, преди да почна да им задайа’ам въпроси.
— Какво имате предвид с това да им задавате въпроси? — полюбопитствах с желанието да го предразположа към разговор.
— Да ги удрям по гла’ата със сопа е единият начин, да ги п’чеша зад хухото е друг, когато гусудата, както е въодушевление, искат малко да се пофукат пред техните ’мичета. Съвсем не съм толкоз против първия — удряне’о със сопа, преди да метна вътре вечерята им, ама чакам, докато са си изпи’и шерито279 и кауфейту, тай да се каже, преди да опитам с поче’анито зад ухото. Гле’йте — прибави той философски, — има бая от същата мая в нас като в тия гиди жиетни. Ей ви вас па идвате и ръшпитвъти за мене с въпроси за бранша, пък че аз тъй съм по разкисиленому, че ако не беше ваш’та въшлива ’ин бабка280, щях да ви’а първо как хвърчите, преди да съм отговорил, даже и след като ме питвъхте подигравателному дали ще искам да ръшпитвъте директора може ли да ми задайа’ате въпроси. Без да се обиждате, казах ли ви да вървите по ’я’олите?
— Направихте го.
— И гат’ казахте, че ше’с оплачете от мен заради позване’о на скверен език, това беше да ма уда’ите по гла’ата, ама ’ин бабката направи всичко това поносимо. Аз не’аше па да са бия, затова изчаках за храната и го напра’ех с ’мжене както вълците, лъвовете и тигрите пра’ят. Ама Го’под обича ваш’та смелос’, сега като дъртата жена ми тикна резен от нейния чаен кекс и ма изплакна със стария си въшлив чайник, па си запалех чибука, можете да ме чешете зад ушите за всичко, каквото ви са чини, и не’а изтръгнити даже и ръмжене от мен. Карайте напред с ваш’те въпроси. Знам към какво па сти’с засилили — че тука е избягал вълк.
— Точно така. Искам да разбера вашата гледна точка за това. Просто ми обяснете как се случи. Когато се запозная с обстоятелствата, ще помоля да кажете каква считате, че е била причината, и каква ще бъде развръзката на цялата история.
— Добре, началство. ’Начи т’ва е цялата история. Оня там вълк, дето му викахме Берсикер281, беше единият от трите сиви, които докараха от Норвегия до Йамрах282, и дето купихме от него преди четири години. Беше хубав друж’любен вълк, който никога не праеше да се каже лошо. По-изненадам съм за него, дето искал да избя’а на’ън, нежели всяко друго жиотно тука. Но, хе, не мо’е се вярва на вълците повече, нежели жените.
— Вие не му обръщайте внимание, сър! — намеси се г-жа Том със сърдечен смях. — Той са е гри’ил за жиотните долкоз дълго, че да съм проклета, ако сам ней като стар вълк! Ама ней лост чо’ек.
— Тъй, сър, беше вчера някъде два часа след хра’ене, когато чух за пръв път тая бъркотия. Праех носилка в клетката на маймуните за младата пума, дето е болна, ама когато чух скимте’е и ’мжене се запътнех направо. Тамо беше Берсикер, па ’фърля са като луда ра’ота на решетките, ’се едно искаше да изле’е. Нямаше много хора наоколо онзи ден, а наблизо беше само един мъж — висок, слаб чичка, с ченгелес’ нос и заострена брада с някой и друг бял косъм по нея. Той имаше теж’к студен поглед, червени очи и му лепнах е’но ’ичне’аресване, понеже, май че, като чи ли беше заради него, щото на него се бяха хстървили. И’аше бели ярешки ръкавици на ръ’ете си, с които ми посочи към жиотните и вика: „Пазачо, вълците изглеждат раздразнени на нещо“. „Може би е на теб“, викам му аз, понеже не ’аресвам надувките, дето си ги придаваше. Той ни’с ядоса, както са надя’ах да направи, ами си надена една нагла усмивка на устата, дето я пълнеха остри бели зъби. „О, не, ни бих им са усладил“, вика ми той. „Амчи да, ши им са“, викам аз, па го имитирам. „Винаги им се услажда кокал ил’ два да си почистят зъбите към времето за чай, па ти си донесъл цял чувал.“
Бе, беше странна работа, ама като ни видяха жиетните, че па сме се сго’орили, се кротнаха и като са приближих до Берсикер ме остави да му п’чеша ушите както винаги. Оня гиди мъж ’ойде и проклет да съм, ама ако не сложи ръката и не почеса също ушите на стария вълк! „Внимай, викам, Берсикер е бърз“. „Неа проблем, ми вика, свикнал съм с тях!“ Па му викам: „Ма ти в бранша ли си?“ и си швалям шапката, понеже човек, който продава вълци и тъйнататъкъвци, е добър приятел за пазачите. „Не, вика, не точно в бранша, ама съм си напраел няколко на домашни любимци.“ И с това той ’дигна шапка толкоз езирскано, колкото някой лорд, и си замина. Старият Берсикер про’лжи па да гле’а след не’о, докато той се скри от поглед и след това отиде и легна в един ъгъл и не идеше да излезе хвън целия следхобед. Ема учера, тъкмо щом луната се показа х’оре, всички вълци тук са хванаха па да ’мжът. Нямаше нещо, на което да ’мжът. Нямаше някой наоколо освен един, който очевидно ви’аше куче някъде по затънтените места на гардените в парковото шосе. Един-два пъти излизах вън да проверя, че всичко е наред и си беше, па тогава ’мженето спря. Точно преди дванадесет часа тъкмо огледах наоколо, преди да са тръшна, и убий ма, ама като ’ойдох срещу клетката на стария Берсикер, виждам решетките счупени и извити, па тя самата — празна. И т’ва е всичко, което знам със сигурност.
280
’ин бабка — жаргонно название на „суверен“ — половин златен паунд. Оригиналната дума е „
281
Берсикер — пазачът сигурно се опитва да каже „Берсерк“, вж. по-горе, където Дракула разказва за берсерките и техните вълчи кожи.
282
Чарлз Йамрах (1815-1891) — емигрант от Германия, станал продавач на диви животни в Лондон и по-късно притежател на най-големия магазин за такива в света.