— Някой друг видя ли нещо?
— Па един от наще гарденари си ’ойдваше дома към това време от вече’инка, когато вижда едно голямо сиво куче да изкача от гарденските плето’и. Поне така казва той, ама за пред мене си не му имам много доверие, понеже, ако той е видял, тей не казал и дума за това на своята госпожа, щом си ’ойдол ’къщи, па тъкмо след като бягството на вълка стана известно и ние вече бяхме целонощно, па ловжийствахме из парка за Берсикер, като той сети, че е ’иждал нещо. Моето мнение беше, че вече’инката му’й замаяла гла’ата.
— Сега, г-н Билдър, можете ли да обясните по някакъв начин бягството на вълка?
— Ем, сър — каза той с фалшива скромност, — мисля, че мога, ама не знам догде ши ви се понрави теорията.
— Несъмнено ще ми се понрави. Ако човек като вас, който познава животните, от опит не би могъл да изложи добро предположение, кой би могъл?
— Добре тогава, сър, обяснявам го по следния начин: струва ми се, че онзи гиди вълк избяга просто защото искаше да излезе.
От искрения начин, по който Томас и жена му се засмяха на шегата, разбрах, че тя им е вършила работа и преди, а цялото обяснение е просто изпипана продажба. Не можех да се справя чрез задявки с достопочтения Томас, но се убедих, че зная по-сигурен път към сърцето му, затова казах:
— Е, г-н Билдър, нека счетем, че първият половин суверен е заработен и това негово другарче очаква да бъде заслужено, като ми кажете какво мислите, че ще се случи.
— Тъй вий сте прав, сър — каза той чевръсто. — Ше ма извиния’айте, зная, задето па ва косих, ама дъртата тука ми смигна, което беше горе-долу, като да ми каже да продължа.
— О, никога! — изрече старата лейди.
— Мнението ми е такова: онзи гиди вълк па са крий някъде. Гарденарят, дето не помни, каза, че па гал’пирал на север по-бързо от кон, ама не му вярвам, понеже, вистате ли, сър, вълците не галопират повече нежели кучетата, те не са устроени така. Вълците е големи работи в книжките с приказки и смеъ да кажа, че когато те се съберат на глутници и същите са джасват връз нешо, т’ва па е по-страховито, отколкото те са си и могат да вдигнат дяволска врява и да го направят на кайма, каквото и да е то. Ама Го’под да ва пази, в истинския живот вълкът е само едно долно жиотно, не е и наполовина умен и смел, колкото добро куче, и няма и на половин четвъртинка такваз борбенос’. Па тоя ней свикнал да са бий или даже да се гри’и за себе и по-вероятно е някъде около парка и са крий, па трепери и ако изобщо мисли, са чу’и от де ще си земе закуската, или може би се е спуснал по някакво разстояние и е в някой въглищарник. Бога ми, неа ли някоя готвачка да си изкара ангелите, когато види зелените му очи как па ша блеснат срещу нея в мрака! Ако не мо’е получи храна, той е вързан да си търси, и сигур при сгода ще да цъфне навреме в някой месарски магазин. Не го ли направи, пък някоя бавачка тръгне, па да се измъква с някой войник, като остай хлапетията в детската количка — ем, тогава неа са изненадам, ако преброяването на населението посочи едно беби по-малко. Т’ва е всичко.
Подавах му половин суверен, когато нещо изскочи пред прозореца и лицето на г-н Билдър удвои естествената си дължина от изненада.
— Господи, помилуй! — каза той. — Туй ако ней старият Берсикер сам да си идва!
Пазачът отиде до вратата и я отвори. Това ми се стори напълно неналожителна постъпка. Винаги съм мислел, че едно диво животно изглежда най-красиво, когато ни дели очевидно държелива преграда. Личното ми преживяване по-скоро затвърди това схващане, отколкото го разсея.