Въздухът е сякаш наситен с прашинки, които се реят и кръжат с въздушния порив от прозореца, светлинките мъжделиво пламтят в синьо. Какво трябва да сторя? Боже, съхрани ме тази нощ от злото! Ще скрия този лист в деколтето си, където ще го намерят, когато дойдат да облекат и приготвят смъртта ми. Милата ми майка си отиде! Дошло е време аз също да напусна света. Ако не преживея тази нощ, сбогом, скъпи Артър, любими. Бог да те пази, мили мой, а на мен — да ми помага!
Глава XII
18 септември. Тръгнах веднага към Хилингъм и пристигнах рано. Оставих файтона да ме чака при портала и поех сам по алеята в двора. Почуках лекичко и позвъних възможно най-тихо, защото се боях да не обезпокоя Луси или г-жа Уестънра, и се надявах да привлека само някого от прислугата към вратата. След малко, като не получих отговор, почуках и позвъних отново, но пак нищо. Проклех леността на прислугата. Та те си спяха по леглата в такъв час — вече беше десет — и затова почуках и позвъних отново, този път по-настоятелно, но пак не последва отговор. Досега обвинявах само прислугата, но вече започваше да ме изпълва силно притеснение. Беше ли това мълчание само още едно звено от гибелната верига, която се затягаше около нас? Беше ли наистина това дом на смъртта, в който бях пристигнал твърде късно? Знаех, че тези минути или дори секунди отлагане могат да означават часове опасност за Луси, ако тя отново е изпаднала в една от онези ужасяващи кризи, и заобиколих къщата, защото може би случайно щях да открия някакъв достъп.
Не намерих нищо, което да послужи за вход. Всички врати и прозорци бяха затворени или заключени и обезсърчен се върнах на верандата. Оттам чух пъргавото туп-туп на копитата на бързо подкаран кон. Заглъхнаха при портала и няколко секунди по-късно съзрях Ван Хелзинг да бяга нагоре по алеята. Когато ме видя, той каза задъхано:
— Та това сте вие и тъкмо пристигате. Как е тя? Прекалено ли сме закъснели? Не получихте ли телеграмата ми?
Отвърнах възможно най-бързо и ясно, че съм получил съобщението му едва рано тази сутрин, че не съм губил нито минута, преди да тръгна, и не мога да накарам никого в къщата да ме чуе. Той се поколеба и вдигайки шапката си, каза важно:
— Тогава се боя, че сме закъснели много. Да бъде волята Божия! — С обичайната си неизчерпаема енергия той рече. — Елате. Ако никъде няма открит път да влезем, трябва да си направим. Сега времето е, всичко на всичко, наше.
Заобиколихме до задната част на къщата, където имаше един кухненски прозорец. Професорът извади малък хирургически трион от куфара си и като ми го подаде, посочи към железните решетки на прозореца. Веднага се нахвърлих върху тях и много скоро отрязах три. След това с един дълъг и тънък нож той избута резето между крилата на прозореца и го отвори. Помогнах му да влезе и го последвах. Нямаше никого в кухнята и стаите на прислугата, които бяха наблизо. Докато вървяхме напред, проверихме всички стаи и в трапезарията, която беше слабо осветена от лъчите светлина, проникващи през кепенците, заварихме четири прислужнички да лежат на пода. Нямаше как да ги помислим за мъртви, понеже хрипливото им дишане и острият мирис на лауданиум в стаята не оставяше съмнения. С Ван Хелзинг се спогледахме и щом продължихме нататък, той каза:
— Можем да се погрижим за тях по-късно.
След това се качихме до стаята на Луси. За няколко мига се спряхме пред вратата и се заслушахме, но не доловихме и звук. С пребледнели лица и треперещи ръце внимателно я отворихме и влязохме вътре.
Как да опиша онова, което видяхме? На леглото лежаха две жени — Луси и нейната майка. Втората беше положена на отсрещната страна, покрита с бял чаршаф, чийто край се беше подвил нагоре от течението, което струеше през счупения прозорец, и я откриваше пребледняла с изписано изражение на ужас. До нея лежеше Луси — още по-изпита, останала без капка кръв. Цветята, които беше носила около шията си, заварихме върху гръдта на нейната майка, а гърлото ѝ беше оголено и на него личаха двете малки ранички, които бяхме забелязали преди, но сега изглеждаха ужасно бели и разкъсани. Без да каже и дума, професорът се наведе над леглото, главата му почти докосна деколтето на клетата Луси, след това той бързо извърна глава, като че се ослушваше, и скачайки на крака, ми извика: