— Още не е прекалено късно! Бързо! Бързо! Донесете бренди!
Изхвърчах надолу по стълбите и се върнах с алкохола, като предвидливо го помирисах и опитах, за да не се окаже, че също е отровено като гарафата с шери, която намерих на масата. Прислужничките все още дишаха, но по-неспокойно и ми хрумна, че упоителното губи действието си. Не останах, за да се уверя в това, а се върнах при Ван Хелзинг. Както и преди той натри с бренди устните, венците, китките и дланите ѝ.
— Мога да направя това, засега друго не е възможно — каза ми той. — Вие отидете да свестите онези прислужнички. Пернете ги по лицата с влажна кърпа силно. Накарайте ги да направят горещо, огън и топла вана. Тази бедна душица е почти толкова студена, колкото и онази до нея. Трябва да бъде сгорещена, преди да сторим още каквото и да е.
Отидох веднага и не ми бе трудно да свестя три от тях. Четвъртата беше младо момиче и опиатът очевидно ѝ беше повлиял по-силно, затова я повдигнах на канапето и оставих да спи. Отначало другите бяха замаяни, но щом отново се опомниха, те заплакаха и захлипаха истерично. Аз обаче бях непреклонен и не ги оставях да говорят. Казах им, че загубата на един живот е достатъчна несгода и че ако се забавят, ще пожертват госпожица Луси. Така, плачейки и хлипайки, те тръгнаха по пътя си, както си бяха недооблечени, и приготвиха огъня и водата. За щастие, пламъците в кухнята и при бойлера все още не бяха угаснали и гореща вода не липсваше. Направихме вана, пренесохме Луси, както си беше, и я оставихме вътре. Докато бяхме заети да разтриваме крайниците ѝ, някой почука на входната врата. Една от прислужничките изтича, наметна си набързо още нещо и я отвори. След това се върна и ни подшушна, че бил един джентълмен, който дошъл със съобщение от г-н Холмуд. Наредих ѝ само да му каже, че трябва да почака, защото в момента не можехме да приемем когото и да било. Тя си тръгна с посланието и улисан в работата ни, напълно забравих за посетителя.
Никога не бях виждал през всичките ни преживявания професорът да работи с такава умопомрачителна упоритост. Знаех — както и той — че това беше отчаяна битка със смъртта и в една почивка му го казах. Той ми отвърна по начин, който не разбрах, но с най-строгото изражение, което можеше да се изпише на лицето му:
— Ако това беше всичко, щях да спра, докъдето сме стигнали сега, и да я оставя да чезне в мир, понеже не виждам светлина в живота над нейния хоризонт.
Той продължи работата си с, ако изобщо беше възможно, подновена и по-неистова енергичност.
Скоро и двамата осъзнахме, че топлината започва да действа. Сърцето на Луси биеше мъничко по-ясно на стетоскопа, а дробовете ѝ вече се движеха доловимо. Лицето на Ван Хелзинг почти засия и като я повдигнахме от ваната и повихме в горещ чаршаф, за да я подсушим, той ми каза:
— Първото вземане е наше! Шах на царя!
Занесохме Луси в друга стая, която досега беше подготвяна, положихме я на леглото и изляхме насила няколко капки бренди в гърлото ѝ. Забелязах, че Ван Хелзинг завърза мека копринена кърпа около шията ѝ. Все още беше в безсъзнание и също толкова зле, ако не и повече, отколкото някога сме я виждали.
Ван Хелзинг повика вътре една от жените, като ѝ нареди да остане с Луси и да не сваля очи от нея, докато се върнем, и с жест ме подкани да излезем от стаята.
— Трябва да се посъветваме какво има да се прави — каза той, докато се спускахме по стълбището.
В салона отвори вратата към трапезарията и като влязохме вътре, внимателно затвори след нас. Кепенците бяха вдигнати, а щорите — вече спуснати с онази почит към погребалните обичаи, която всяка британска жена от по-ниските класи винаги строго съблюдава. По тази причина стаята беше притъмняла. Имаше обаче достатъчно светлина за нашите намерения. Решителността на Ван Хелзинг се стопи в недоумение. Очевидно се тормозеше за нещо, така че почаках за момент, докато накрая той каза:
— Какво да правим сега? Къде да се обърнем за подкрепа? Трябва да направим ново кръвопреливане, и то скоро или животът на клетото момиче няма да струва дори и час. Ти вече си изчерпан, аз също. Боя се да имам доверие на онези жени, дори да не им липсва смелост. Какво да направим, че някой да отвори вените си за нея?
— Че к’во ми има на мен?
Гласът дойде откъм канапето в другия край на стаята и интонацията му вля облекчение и радост в душата ми, понеже принадлежеше на Куинси Морис. При първите думи Ван Хелзинг се сепна сърдито, но лицето му се проясни и доволен поглед светна в очите му, щом изкрещях „Куинси Морис!“ и се втурнах към него с разтворени обятия.