— Така е.
— И предполагам, че Арт също е бил замесен. Когато го видях преди четири дни у тях, изглеждаше унил. Не съм виждал нещо да се стопи толкова бързо, откакто бях в Пампа290 и имах една кобила, която бе така любезна да гризне дръвцето само за нощ. Един от онези големи прилепи, които там наричат вампири, я беше докопал вечерта, а заради неговата лакомия вената останала отворена и кръвта не ѝ достигаше дори да се изправи. Трябваше да ѝ пусна куршум, както си лежеше. Джак, ако можеш да ми кажеш, без да издаваш нещо поверително, Артър е бил първи, нали?
Докато говореше, бедничкият изглеждаше ужасно разтревожен. Измъчваше го неизвестността за съдбата на жената, която обичаше, и неведението за страховитата мистерия, която сякаш я обгръщаше, усилваше болката му. Неговото сърце кървеше и бе загубил цялото си мъжество — а то съвсем не му липсваше, — което иначе не би му позволило да се съсипе. Поколебах се, преди да отговоря, понеже чувствах, че не бива да издавам нищо, което професорът е пожелал да се пази в тайна, но той вече знаеше и предполагаше толкова много, че не можеше да има причина за мълчанието ми, затова отвърнах със същите думи:
— Така е.
— А от колко време продължава това?
— Около десет дни.
— Десет дни! Тогава предполагам, Джак Сюърд, че за толкова време това бедно прекрасно създание, което всички ние обичаме, е вляло във вените си кръвта на четирима силни мъже. Човече, цялото ѝ тяло не’аше я побере.
След това той се приближи до мен и каза напрегнато и полугласно:
— Какво я изкара оттам?
Поклатих глава.
— Това — отвърнах — е целият проблем. Ван Хелзинг съвсем се е вманиачил по въпроса, а на мен вече умът ми не го побира. Не се осмелявам дори да предположа. Имаше поредица от дребни обстоятелства, които захвърлиха настрани всичките ни сметки за това, че Луси е добре наглеждана. Но те няма да се повторят. Оставаме тук, докато всичко завърши добре… или зле.
Куинси подаде напред ръка.
— Брой ме вътре — каза той. — Ти и холандецът ще ми казвате какво да правя и аз ще го върша.
Когато се събуди късно следобед, първото движение на Луси беше да опипа гръдта си и за мое учудване извади листа, който Ван Хелзинг ми беше дал да прочета. Предвидливият професор го бе върнал, откъдето се беше взел, за да не я разтревожи, щом се събуди. Тогава погледът ѝ падна върху него, а после върху мен и тя се зарадва. След това огледа стаята и като видя къде се намира, потръпна. Тя силно изрида и покри бледото си лице с клетите си слаби ръце. И двамата разбрахме какво означава това — беше осъзнала напълно смъртта на майка си и затова направихме всичко по силите ни, за да я утешим. Без съмнение това състрадание разсея нейните тревоги, но мислите и духът ѝ останаха унили, докато плачеше дълго, тихичко и приглушено. Казахме ѝ, че вече двамата или един от нас винаги ще остава с нея, и това сякаш я успокои. По залез тя потъна в дрямка. Тук се случи нещо много необичайно. Докато все още спеше, взе листа от деколтето си и го скъса надве. Ван Хелзинг пристъпи и взе парчетата. Въпреки това тя продължи да движи пръсти, все едно още държеше нещо в ръце. Най-накрая ги вдигна и ги разтвори, все едно за да разпилее късчетата. Ван Хелзинг изглеждаше изненадан и сключи замислено вежди, но не каза нищо.
19 септември. Цяла нощ тя спа на пресекулки, като постоянно се боеше да потъне в сън и беше някак по-слаба, когато се събуди. Заедно с професора поехме на смени наблюдението и не я оставихме без грижи и за миг. Куинси Морис не спомена нищо за своите намерения, но знам, че през цялата нощ непрестанно патрулираше около къщата. Когато дойде денят, всепроникващата светлина на слънцето изложи на показ съкрушените сили на горката Луси. Тя едва можеше да извърне глава и оскъдната храна, която успяваше да погълне, сякаш не ѝ помагаше. Понякога се унасяше и двамата с Ван Хелзинг забелязахме разликата в нея, когато е в свяст и когато заспиваше. Докато спеше, изглеждаше по-силна, макар и с по-изпити черти, а дишането ѝ се облекчаваше. Разтворените ѝ устни разкриваха бледите венци, отдръпнати назад от зъбите, които така действително изглеждаха по-дълги и остри от обикновено. Щом се събудеше, нежността на нейните очи поразително променяше целия ѝ вид, защото отново заприличваше на себе си, макар да вехнеше. Следобед тя попита за Артър и ние му телеграфирахме. Куинси отиде да го посрещне на гарата.
290
Пампа — обширен район в Южна Америка, покрит с обилна ниска дива растителност, който обхваща цял Уругвай и части от Аржентина и Бразилия.