Ще Ви докладвам по всеки заслужаващ внимание въпрос, който изникне, и ще телеграфирам веднага, ако има нещо важно. Доверете ми се, уважаеми сър,
18 септември.
Моя прескъпа Луси,
Застигна ни такова неочаквано и скръбно злочестие. Съвсем внезапно почина г-н Хокинс. Някои може да си помислят, че това не е толкова тъжно за нас, но ние и двамата така го бяхме заобичали, че сякаш изгубихме роден баща. Никога не съм познавала татко или мама, затова смъртта на скъпия старец е истински удар за мен. Джонатан е страшно покрусен. Не само че е изпълнен с печал, дълбока печал за милия добър човек, но и я изпитва на друго ниво. Г-н Хокинс се е отнасял благосклонно към него през целия му живот, а сега, в последните си дни, го приемаше като собствен син и му остави състояние, което за хора с нашия скромен произход е богатство отвъд мечтите на сребролюбците298. Джонатан казва, че отговорността, която събитието оставя върху него, го прави неспокоен. Започва да се съмнява в себе си. Опитвам се да го окуража и моята вяра в него му помага да бъде убеден в собственото си аз, а точно на това се отразява най-много силното сътресение, която е преживял. Ех, прекалено е жестоко, че нежна, скромна, благородна и силна душа като неговата — душа, която му позволи чрез помощта на нашия скъп приятел да се издигне от чиновник до експерт за няколко години — трябва да бъде така наранена, че самата сърцевина на нейната мощ е изгубена. Прости ми, скъпа, ако те безпокоя със собствените си проблеми в навечерието на твоето щастие, но Луси, мила, трябва да разкажа на някого, защото усилието да поддържам весел и бодър вид пред Джонатан ме измъчва, а тук нямам никого, на когото бих споделила. Презирам мисълта да посетим Лондон, както ще сторим вдругиден, понеже клетият г-н Хокинс е написал в завещанието си, че иска да бъде погребан в гроба на своя баща. Понеже няма никакви роднини, ще се наложи Джонатан да води процесията299. Ще се опитам набързо да те навестя, миличка, дори само за пет минути. Прости ми, задето те безпокоя.
20 септември. Единствено решителността и навикът ме карат да направя запис тази нощ. Прекалено съм отчаян, прекалено унил, прекалено отровен от света и всичко в него, включително от самия живот, затова няма да ме е грижа, ако в този миг чуя как ангелът на смъртта размахва крила. А напоследък той не ги размахваше безцелно: майката на Луси, бащата на Артър и сега… Нека продължа по същество.
Отмених Ван Хелзинг в бдението му над Луси, както се бяхме уговорили. Искахме Артър също да си отдъхне, но отначало той отказа. Едва когато му казах, че ще имаме нужда от неговата помощ през деня и че не бива всички се сринем без почивка, защото Луси ще пострада, той се съгласи и тръгна. Ван Хелзинг беше много любезен към него.
— Хайде, дете мое — каза той, — елате с мен. Вие сте болен, слаб и сте преживели много скръб, много душевни страдания, а освен това и онова изпитание за силите ви, което ни е известно. Не бива да оставате сам, защото това означава да сте изпълнен със страхове и тревоги. Елате в гостната, където има голям огън и две канапета. Вие ще лежите на едното, аз — на другото, а общото състрадание ще ни бъде утеха един на друг дори без да разговаряме или да спим.
Артър тръгна с него, като хвърли назад продължителен поглед към лицето на Луси, почти по-бяло от самата възглавница. Тя лежеше съвсем спокойно и аз огледах стаята, за да се уверя, че всичко е на мястото си. Видях, че както в другата стая, така и тук професорът е привел в действие своя замисъл да използва чесъна. Цялата рамка на прозореца вонеше на него, а около шията на Луси, върху копринената кърпа, която Ван Хелзинг я накара да задържи, имаше грубо сплетен венец от същите миризливи цветя. Луси дишаше хрипливо, а лицето ѝ едва ли можеше да изглежда по-зле, понеже нейните отворените устни разкриваха бледите венци. На смътната премрежената светлина зъбите ѝ изглеждаха по-дълги и остри, отколкото бяха сутринта. По-точно поради светлинната илюзия кучешките зъби изглеждаха по-дълги и остри от останалите. Седнах до нея и тя на мига помръдна неспокойно. В същия миг се чу нещо като пляскане или блъскане откъм прозореца. Приближих се тихичко и надникнах навън от края на щората. Имаше пълнолуние и забелязах, че шумът идва от огромен прилеп, който кръжеше наоколо — без съмнение привлечен от приглушената светлина — и от време на време удряше по прозореца с крилата си. Когато се върнах на мястото си, видях, че Луси се е изместила лекичко и е откъснала цветовете чесън от шията си. Сложих ги обратно, доколкото успях, и седнах да я наблюдавам.
298
„Богатство извън мечтите на сребролюбците“ — цитат от пиесата „Комарджията“ (д. 2, с. 7) на Едуард Мур (1712-1757).
299
„(…) да води процесията“ — според традицията най-близкият роднина на починалия следва пръв ковчега.