Тогава откъм една ферма, далеч надолу по пътя, започна да вие куче — продължителен отчаян вой, който сякаш издаваше страх. Поде го второ куче, после трето и четвърто, докато, понесен с вятъра, който свистеше тихо през прохода, не се превърна в диво стенание. То сякаш долиташе отвсякъде през нощния мрак и стигаше докъдето можех да си въобразя. Отначало конете започнаха да се дърпат и се вдигнаха на задните си крака, ала кочияшът им заговори благо и те се усмириха, но потрепваха и се потяха като избягали след внезапна уплаха. Тогава в далечината отвред из планината започна още по-силен и пронизителен вой: вълци. Той оказа еднакво въздействие и върху мен, и върху конете — прииска ми се да скоча от файтона и да побягна, а те отново се изправиха на задните си крака и заблъскаха с копита в земята. Кочияшът трябваше да впрегне цялата си огромна сила, за да ги укроти. След няколко минути обаче слухът ми привикна към звука, а конете бяха вече достатъчно спокойни, за да слезе при тях водачът им. Той ги галеше и успокоително им шепнеше, както съм чувал, че правят дресьорите на коне. Грижите му имаха забележителен ефект, понеже скоро животните отново станаха послушни, макар че все още трепереха. Кочияшът отново зае мястото си и тръсна юздите. Потеглихме вихрено. Този път, когато достигнахме другия край на прохода, той рязко зави надясно по един тесен път.
Около нас се издигаха дървета, които на места оформяха сводове точно над нас, докато накрая препускахме като в тунел. Огромни смръщени скали ни обграждаха дръзко като стражи от всички страни. Въпреки че бяхме заслонени, чувахме усилващия се вятър, който виеше и стенеше между чукарите, а клоните на дърветата се удряха един в друг. Ставаше все по-студено и по-студено, заваля фин ситен снежец и скоро и ние заедно с всичко около нас се оказахме под бялата пелена. По пронизващия вятър още се носеше кучешкият вой, макар да отслабваше колкото повече напредвахме. Все повече приближаваше обаче вълчият, сякаш зверовете ни обграждаха от всички страни. Уплаших се ужасно, конете — също. Кочияшът обаче не изглеждаше ни най-малко смутен. Въртеше глава ту наляво, ту надясно, но аз не виждах нищо в мрака.
Внезапно далеч вляво съзрях слаб трепкащ син пламък. Кочияшът го видя в същия миг, веднага спря конете, скочи на земята и изчезна в мрака. Не знаех какво да сторя, а още по-малко — когато воят приближи. Но докато се чудех, кочияшът ненадейно се появи, зае мястото си, без да продума, и подновихме пътуването си. Като че ли съм заспал и засънувал случилото се, защото сякаш се повтаряше до безкрай, а сега, когато си го припомням, ми се струва като ужасен кошмар. Веднъж пламъкът се появи толкова близо до пътя, че дори в заобикалящата ни тъма можех да наблюдавам какво прави кочияшът. Бързо стигна до мястото, където се издигаше синият огън, който вероятно беше много слаб, защото не хвърляше никаква светлина, и като събра няколко камъка, ги подреди в нещо като символ. Веднъж се появи странно оптическо явление: когато кочияшът застана между мен и пламъка, той не го скри и още виждах призрачното синьо трепкане. Това ме стресна, но трая твърде кратко и помислих, че очите са ме подвели, докато съм се взирал в мрака. След това известно време нямаше сини пламъци и се понесохме напред през тъмата, придружени от воя на вълците край нас, които сякаш ни следваха в движещ се кръг.
Веднъж кочияшът се отдалечи повече, отколкото преди, а докато го нямаше, конете се разтрепериха повече отвсякога, запръхтяха и се разцвилиха от уплаха. Не виждах причина, защото воят бе спрял, но точно тогава луната, носеща се през черните облаци, се показа иззад назъбения превал на надвисналата край нас обрасла с борове скала. На светлината ѝ видях обръча от вълци с бели зъби, изплезени червени езици, жилести крайници и рунтава козина. В злокобната тишина наоколо те бяха стотици пъти по-страховити, отколкото докато виеха. Аз се бях вцепенил от уплаха. Единствено когато човек се озове лице в лице с подобни ужаси, може истински да ги почувства.
Всички вълци едновременно нададоха вой, сякаш лунната светлина им оказа някакво особено въздействие. Конете подскочиха, изправиха се на задните си крака и се огледаха така безпомощно, че сърцето ми се сви. Ала страховитият жив обръч ги притискаше от всички страни и те бяха принудени да останат в него. Завиках кочияша, понеже ми се струваше, че единственият ни шанс е да пробием някак през обръча и да му помогнем да стигне до нас. Крещях и удрях отстрани по файтона, надявайки се, че шумът ще уплаши вълците от тази посока и той ще получи възможност да достигне клопката, в която се намирахме. Как се появи, не разбрах, но щом дочух гласа му, извисен във властна повеля, погледнах по посока на звука и го видях на пътя. Махна с дългите си ръце, сякаш отстраняваше невидима преграда, а вълците заотстъпваха назад. Точно тогава плътен облак премина през челото на луната и отново падна мрак.