Щом приключихме с наличната работа, той ми каза:
— А сега, приятелю Джон, мисля, че можем лягаме. Трябва ни сън, на вас и на мен, и почивка, за да се съвземем. Утре ще имам много за вършене, но тази нощ не сме необходими от нас. Уви!
Преди да си легнем, отидохме да видим клетата Луси. Погребалното бюро определено си беше свършило работата добре, понеже сега стаята представляваше малка chapelle ardante304. Цяло поле прекрасни бели цветя се стелеше вътре, а смъртта беше пременена във възможно най-малко отблъскващи краски. Краят на савана покриваше лицето ѝ. Когато професорът се приведе и внимателно го отмести назад, двамата трепнахме от омаята пред нас — дългите восъчни свещи хвърляха достатъчна светлина, за да забележа това добре. Цялата прелест на Луси се беше завърнала с нейната смърт, а изминалите часове вместо да оставят следи от „на Повеха рушителния допир“305, бяха възстановили красотата на живота и не можех да повярвам на очите си, че гледам труп.
Професорът изглеждаше мрачно печален. Той не я бе обичал като мен и в очите му нямаше нужда от сълзи. Той ми каза: „Остани, докато се върна“, и напусна стаята. Дойде отново с шепа див чесън от кутията, която седеше в салона, но беше останала затворена, и постави цветята сред останалите и около леглото. След това свали от врата си изпод якичката едно малко златно разпятие и го положи върху устата ѝ. Той върна савана на мястото му и заедно излязохме.
Събличах се в стаята си, когато след предупредително почукване на вратата той влезе и на мига заговори:
— Утре искам да ми донесете преди мръкнало комплект инструменти за аутопсия.
— Наистина ли е необходимо? — попитах.
— И да, и не. Желая да извърша операция, но не каквато вие мислите. Нека ви споделя още сега, но нито дума на друг. Искам да ѝ отрежа главата и да извадя сърцето. О! Вие сте хирург, а така се стреснахте! Вас, когото съм виждал как без да ви трепне ръката или душата, правите операции на живот и смърт, от които останалите се ужасяват. Е, не бива да забравям, скъпи мой приятелю Джон, че вие я обичахте, и не съм го забравил, защото аз ще оперирам, а вие трябва само да помагате. Бих искал да го направя довечера, но заради Артър не бива. Той ще бъде свободен утре след погребението на баща си и ще поиска да я види… да го види. След това, когато вече е положена в ковчега готова, на следващия ден заедно ще дойдем, когато всички спят. Ще отковем капака и ще направим операцията си, а след това ще върнем всичко, така че никой да не знае освен нас самите.
— Но защо изобщо да го правим? Момичето почина. Защо да осакатяваме клетото ѝ тяло без причина? Ако няма нужда от аутопсия, нито какво да се извлече чрез нея — нищо от полза за Луси, за нас, за науката, за човешкото познание — защо да го правим? Без подобна причина би било чудовищно.
В отговор той постави ръка на рамото ми и каза с безкрайна деликатност:
— Приятелю Джон, съжалявам вашето бедно кървящо сърце и ви обичам още повече заради това, че то така кърви. Ако можех, щях да поема върху себе си бремето, което носите. Има обаче неща, които не знаете, но ще научите, и благодарете на Бог, че ги знам, макар да не са особено приятни. Джон, детето ми, вие сте ми приятел от много години и досега да сте узнавали, че съм направил нещо без достатъчна причина? Мога да се заблуждавам — и аз съм само човек, но съм убеден във всичко, което правя. Не бяха ли това причините, че поискахте да дойда, когато настъпи голямата беда? Да! Не бяхте ли изумен, не — ужасен, когато не позволих на Артър да целуне своята любима, въпреки че тя умираше, и рязко го издърпах настрани с всички сили. Да! И все пак видяхте как тя ми благодари със своите така красиви умиращи очи, също с гласа си така немощен, как целуна грубата ми стара ръка и ме благослови? Да! И не ме ли чухте да заклевам обещание пред нея, че така склопи признателно очи? Да!
Е, аз си имам достатъчна причина за всичко, което искам да направя. Вярвахте ми през всички тези години, включително през изминалите седмици, когато имаше толкова странни неща, че можеше напълно да се съмнявате. Доверете ми се още малко, приятелю Джон. Не ми ли вярвате, тогава трябва да кажа какво мисля, а това вероятно не е добре. И ако работя — както ще работя с доверие или без — без доверието на моя приятел в мен, аз работя с натежало сърце и се чувствам, ех, толкова самотен, когато ми трябва цялата възможна подкрепа и смелост! — Той прекъсна за миг и продължи тържествено: — Приятелю Джон, предстоят ни странни и ужасни дни. Нека не бъдем двама, а един, че така да работим за добър край. Ще ми имате ли доверие?
304
305
„на Повеха рушителния допир“ — цитат от романа в стихове на Джордж Байрон (1788-1824) „Гяурът“ (1813). В него се разказва за Лейла от харема на Хасан, която тайно била влюбена в Гяурът, заради което е удавена. Научавайки, Гяурът решава да си отмъсти и убива Хасан. За това свое прегрешение Гяурът е обречен да се превърне във вампир след смъртта си и да изпие кръвта на целия си род и всички, които е обичал приживе.