Поех ръката му и обещах. Задържах отворена вратата, докато той излезе, а после го изпроводих с поглед, докато влезе в стаята си и затвори след себе си. Застинал неподвижно, видях една от прислужничките тихичко да минава по коридора — бе с гръб към мен, така че не ме видя — и да влиза в стаята, където Луси беше положена. Видяното ме трогна. Предаността е толкова рядко срещана и ние сме толкова признателни към тези, които без покана я показват на скъпите за нас хора. Ето едно бедно момиче, което, забравяйки за вродените си страхове от смъртта, отива да бди само край носилото на господарката, към която е било привързано, и така клетата тлен да не остане сиротна, докато не бъде положена във вечния покой…
Трябва да съм спал дълго и дълбоко, понеже съвсем се беше съмнало, когато Ван Хелзинг ме събуди, като влезе в стаята. Той се приближи до леглото и каза:
— Няма нужда да се тревожите за инструментите. Няма да го правим.
— Защо не? — попитах, тъй като сериозността му предната нощ ме беше впечатлила силно.
— Защото — отвърна важно той — е прекалено късно — или прекалено рано. Вижте!
Тук той извади малкото златно разпятие.
— Снощи това беше откраднато.
— Как? Откраднато? — попитах учудено. — След като сега е у вас?
— Защото си го върнах от жалката несретница, която го открадна — от жената, която ограби мъртвите и живите. Наказанието със сигурност ще я застигне, но без моя подкрепа. Тя нямаше никаква представа какво е направила, и така, не знаейки, тя само открадна. Сега трябва да чакаме.
Веднага щом изрече това, той си тръгна, оставяйки ме пред нова мистерия, над която да размишлявам, нова главоблъсканица за решаване.
Предобедът беше потискащ, но след това дойде адвокатът: г-н Марквънд от „Хоулман, синове, Марквънд & Лидърдейл“. Той беше много любезен и признателен за това, което бяхме свършили, и свали от раменете ни всички грижи относно бъдещи формалности. Докато обядвахме, каза, че от известно време г-жа Уестънра е очаквала своята внезапната кончина заради сърцето си и е оставила всичките дела в безупречен ред. Той ни осведоми, че с изключение на известно фидеикомисарно имущество от бащата на Луси, което сега — при отсъствие на низходящи, е отишло назад към далечен клон на рода, всички имоти, движими и недвижими, са били оставени изцяло на Артър Холмуд306. След като ни съобщи това, той продължи:
— Честно казано, направихме всичко по силите си, за да предотвратим подобно завещателно разпореждане и изтъкнахме определени непредвидени обстоятелства, които биха оставили дъщеря ѝ без дори едно пени или не дотолкова свободна да се разпорежда, колкото би следвало от брачния съюз. Всъщност ние отидохме толкова далеч, че почти влязохме в противоречие, понеже тя ни попита дали сме били, или пък не подготвени да посрещнем желанията ѝ. Разбира се, в този случай нямахме друга алтернатива освен да приемем. По принцип бяхме прави и деветдесет и девет на сто трябваше да докажем по логиката на събитията точността на нашата преценка. Право да си кажем обаче, трябва да призная, че в този случай всяка друга форма на разпореждане щеше да направи невъзможно удовлетворението на желанията ѝ. Понеже с нейната смърт, която предшестваше тази на дъщеря ѝ, последната щеше да влезе във владение на имуществото ѝ дори да беше надживяла майка си с пет минути, нейната собственост щеше, в случай че не беше направила завещание — а това би било практически невъзможно при подобен случай — да бъде разгледано при кончината ѝ като при липса на завещание. При тези обстоятелства лорд Годълминг, макар да е толкова скъп приятел, не би могъл да има никакви претенции, а наследниците, тъй като са далечни, не биха пожелали да се откажат от законните си права поради сантиментални причини, засягащи някого напълно непознат. Уверявам ви, уважаеми господа, удовлетворен съм от последиците, напълно удовлетворен.
Той беше приятен събеседник, но радостта му за нещо дребно, от което е заинтересован служебно, в една толкова голяма трагедия бе нагледен пример за това докъде се простираше съпричастността му.
Не остана дълго, но спомена, че по-късно през деня ще се отбие да види лорд Годълминг. Все пак визитата му беше известно успокоение, тъй като ни увери, че не бива да се опасяваме от враждебна критика, що се отнася до действията ни. Очаквахме Артър в пет часа, така че малко по-рано посетихме смъртните покои. Сега това название беше напълно оправдано, защото вътре лежаха и майка, и дъщеря. Собственикът на погребалното бюро, верен на занаята си, беше направил възможно най-добрата демонстрация на своите творения и наоколо витаеше траурна атмосфера, която на мига ни накара да паднем духом. Ван Хелзинг нареди да се придържат към предишната подредба, обяснявайки, че понеже лорд Годълминг щеше да пристигне много скоро, чувствата му щели да бъдат пощадени, ако види единствено и само това, което беше останало от годеницата му. Погребалният изглеждаше потресен от собствената си глупост и се постара да върне нещата към състоянието, в което ги бяхме видели за последно снощи, така че когато Артър дойде, подобни душевни вълнения, които можехме да избегнем, му бяха спестени.
306
„(…) фидеикомисарно имущество (…) на Артър Холмуд“ — при фидеикомисията чрез завещание се ограничава редът на наследниците. При нея наследникът по завещанието е задължен да запази през целия си живот определено имущество и да го предаде на своите наследници. В случая част от имуществото на г-жа Уестънра е било оставено от съпруга ѝ чрез фидеикомисия и следователно тя не може да се разпорежда с него, включително и със завещание, поради което при липса на неин пряк наследник по силата на закона то ще бъде наследено от далечни роднини. Останалото имущество, с което е можела да се разпорежда, явно е било оставено на Артър чрез завещание.